Г-ца Миличкова беше взела в ръце наполовина стопена бронзова лента и я въртеше натам насам.
— Осемнадесет хиляди години — прошепна тя.
— Цистерната за дъждовна вода — измърмори Олян, взрян в празното пространство.
— Огън и вода — промълви г-ца Миличкова. — Но не и двете наведнъж!
— Не може ли… някак да се изпече наново или нещо такова? — това му прозвуча безнадежно още докато го казваше. Но беше видял как другите големи преравят трошляка.
— Не остана достатъчно. Само прах, смесен с какво ли не — въздъхна г-ца Миличкова. — А той не искаше нищо друго, освен да е полезен.
Олян се загледа в остатъците от писмата. Потопът беше разнесъл чернилката от тяхната пепел навсякъде по руините. Те не искаха нищо друго, освен да бъдат доставени, помисли си той. В такива моменти седенето за девет хиляди години на дъното на океана изглеждаше напълно привлекателно.
— Той смяташе да чака, докато вселената не се завърти в кръг. Знаеше ли?
— Да, ти ми каза — отговори Олян.
Няма по-тъжна миризма от миризмата на мокра горяла хартия, мислеше си Олян. Тя значеше, че всичко е свършило.
— Няма какво да се разчита, че Ветинари ще построи Пощата наново — продължаваше г-ца Миличкова. — Ако се опита, Мангизов ще се погрижи хората да се развилнеят. Разхищение на държавни средства. Той си има приятелчета. Хора, които му дължат пари и услуги. Бива го да се оправя с тоя род хора.
— Мангизов беше. Той нареди да се подпали пожарът — отбеляза Олян. — Беше потресен да ме види в ресторанта. Мислил е, че ще съм тук.
— Никога няма да успееш да го докажеш.
Сигурно няма да мога, съгласи се наум Олян, някъде всред скръбната, задимена празнота посред главата си. Стражата беше цъфнала тук по-бързо, отколкото Олян беше забелязал, че е обичайно за градските полицаи. Водеха си върколак. Е, за повечето хора щеше да е просто едно красиво куче, но отраснеш ли в Юбервалд при дядо, отглеждащ кучета, ще се научиш да различаваш белезите. Този тук имаше нашийник, задуши жаравата още преди тя да престане да дими и надуши нещо повече за душене в покрова от пушещи сажди и пепел. Те копаха там и после се стигна до един нелеп разпит.
Олян се справи с него колкото можа при дадените обстоятелства. Най-важното беше никога да не им казваш истината. Ченгетата и без това никога не вярваха на каквото им казват хората, така че нямаше защо да им създава допълнителна работа.
— Крилат скелет ли? — беше произнесъл Олян с тон, със сигурност прозвучал като искрена изненада.
— Да, господине. В човешки ръст, но много… увреден. Даже бих казал разпердушинен. Чудя се, дали не знаете нещо повече по този въпрос? — стражарят беше капитан. Олян така и не успя да го разгадае. Лицето му не издаваше нищо, което капитанът не искаше да издаде. Нещо в него намекваше, че вече знае отговорите, но все пак задава въпросите, колкото да се съблюдава приличието.
— Сигурно ще да е извънредно голям гълъб? Те бяха истинска напаст в тази сграда — беше му казал Олян.
— Съмнявам се, господине. Ние смятаме, че беше банши, г-н Ментелик — беше рекъл търпеливо капитанът. — Много рядък вид.
— А аз си мислех, че те само кряскат от покривите на хора, които ще умрат — беше вметнал Олян.
— Така е с цивилизованите, господине. Дивите предпочитат да действат без посредници. Вашият младеж не беше ли казал, че е ударил нещо?
— А, да, Станли беше споменал за нещо хвърчащо, да, имаше нещо такова — засеща се Олян. — Аз обаче си помислих, че е било просто…
— … извънредно голям гълъб. Виждам, виждам. А да имате някакво предположение за това, как е започнал пожарът? Доколкото разбрах, вие използвате навсякъде безопасни фенери.
— Опасявам се, че вероятно е било спонтанно самовъзпламеняване в купчините писма — Олян беше имал време да измисли това.
— Някой да се е държал странно?
— В Пощата, капитане, е много трудно да се отсъди кое е странно. Повярвайте ми.
— Да са Ви били отправяни заплахи? От някого, когото сте раздразнили може би?
— Нищо подобно.
Капитанът въздъхна и прибра бележника си.
— Въпреки всичко ще оставя няколко души да наглеждат мястото за през нощта — беше казал той. — Похвално е, че спасихте котката, господине. Като излязохте, Ви посрещнаха с истинско ликуване. И само още едно нещо, господине…
— Да, капитане?