Устата й стана точно като буквата О.
— И как точно смяташ да го постигнеш? — успя най-накрая да продума тя.
— Нямам представа, но всичко е възможно, ако танцувам с теб и си запазя и десетте пръста на краката. Ще танцуваме ли, госпожице Миличкова?
Тя беше възхитена и изумена и шашната, а на Олян фон Ментелик му харесваше проявата на тези качества в хората. Поради някаква причина се чувстваше съвършено щастлив. Не знаеше защо и не знаеше какво точно ще прави после, но щеше да е голяма веселба.
Имаше онова наелектризиращо чувство, същото, което получаваш дълбоко в себе си, когато се изправиш пред някой банкер, внимателно изучаващ някой образец на най-големия ти майсторлък. Вселената затаява дъх, и ето че човекът ти се усмихва и ти казва: „Много добре, г-н Измислено Име, ей сега ще пратя служителя ми да Ви донесе парите.“ Това не беше тръпка от преследването, а от изчакването на място, от запазването на хладнокръвие, съсредоточеност и правдоподобност за достатъчно време, че да успееш да баламосаш света и да го завъртиш около пръста си. Заради такива моменти си струваше да се живее, тогава той се чувстваше наистина жив, а мислите му щъкаха като живак и дори самият въздух блещукаше. По-късно това чувство щеше да си представи сметката. Засега обаче той летеше.
Беше се върнал в играта. Сега обаче, озарен от догарящите отминали дни, той валсираше с г-ца Миличкова, докато импровизираният оркестър импровизираше импровизирането си.
После тя се прибра да си ляга, озадачена, но усмихваща се странно, а той се върна в кабинета си, в който не достигаше цяла стена, и се обърна към религията, както никой дотогава не се беше обръщал към нея.
Младият жрец на Бога-Крокодил Офлър не беше много-много във форма в 4 ч. през нощта, но мъжът с крилатата шапка и златния костюм изглежда знаеше какво трябва да става, така че жрецът го прие както си беше. Той не беше особено умен, поради което беше на тази смяна.
— Искате да доставим това писмо до Офлър ли? — недоумяваше той и се прозяваше. В ръцете му беше връчен пощенски плик.
— Адресирано е до него — заяви Олян. — Има си марка и печат. На едно добре написано писмо няма как да не му бъде обърнато внимание. Освен това нося половин кило кренвирши, както, доколкото знам, повелява обичаят. Крокодилите нали обичат кренвирши.
— Строго погледнато, виждате ли, това, което се възнася към боговете, са молитвите — измънка колебливо жрецът.
Корабът на храма беше безлюден, с изключение на дребен старец в излиняла роба, премитащ сънливо пода.
— Доколкото разбирам — поясни Олян, — кренвиршното приношение достига до Офлър като го опичат, нали така? И духът на кренвиршите се възнася до Офлър посредством миризмата, нали? И тогава вие изяждате кренвиршите, нали така?
— А, не. Не е точно така. Изобщо не е така — завъзразява младият жрец, който си спомняше тази част. — Може и да изглежда така за непосветените, но както казахте, истинската кренвиршовост отива директно при Офлър. Той, естествено, изяжда духа на кренвиршите. А ние ядем само тленната земна обвивка, която, повярвайте ми, в устата ни се превръща в прах и пепел.
— Тогава това обяснява защо миризмата на кренвиршите винаги е по-добра от самия кренвирш, а? — изтъкна Олян — Винаги съм го забелязвал.
Жрецът беше впечатлен.
— Вие богослов ли сте, господине? — попита с интерес той.
— Аз съм… в един сроден бранш — отговори Олян. — Но вижте как виждам нещата аз: ако прочетете писмото, ще е все едно сам Офлър го чете, прав ли съм? През вашите очни ябълки духът на писмото ще възлезе към Офлър, нали? И тогава ще мога да ви дам кренвиршите.
Младият жрец отчаяно се заозърта из храма. Беше още твърде рано. Когато от твоя бог, метафорично казано, не може да се очаква кой знае какво, докато пясъчните брегове не се нагреят едно хубаво, старшите свещенослужители бяха склонни да се излежават.
— Предполагам, може и да е така — съгласи се той неохотно. — Няма ли как да почакате докато Настоятелят отец Джоунс не…
— Всъщност бързам — прекъсна го Олян, направи пауза и добави. — Донесох и медена горчица. Най-добрата подправка за кренвирши.
Внезапно жрецът се обърна целият в слух.
— Коя марка?
— Екстра Специалният Резерв на Г-жа Едит Просмуковска — вдигна бурканчето Олян.
Лицето на младежа просия. Беше ниско в йерархията и не получаваше много повече кренвирши от Офлър.
— Боже, че това е скъпо! — секна дъхът му.
— Да, тайната е в точната пропорция див чесън — кимна Олян. — Но сигурно ще се наложи да почакам, докато отецът Настоятел…