— Част от случилото се просто ми се губи — отвърна Олян. — А и останалото ми е малко смътно.
— Да, естествено, предполагам, че ще е така. Вероятно бих могъл да Ви опресня за някои подробности — предложи лорд Ветинари. — Към средата на сутринта Вие, г-н Ментелик, сте разговаряли с хората пред Вашата толкова прискърбно пострадала Палата — тук Патрицият се свери с бележките си, — когато внезапно сте погледнали нагоре, заслонили сте очите си с длани, паднали сте на колене и сте се развикали: „Да, да, благодаря ви, аз не съм достоен, слава да бъде, птици да почистят зъбите Ти, алилуя, възгърмете чекмеджетата си“ и други подобни изрази, с което сте предизвикали всеобщ интерес, след което сте се изправили с разпростряни ръце и сте извикали: „Сто и петдесет хиляди долара, закопани в полето! Благодаря, благодаря, веднага ще ида да си ги взема!“ После сте изтръгнали лопата от ръцете на един от хората, помагащи с разчистването на развалините, и сте се запътили целенасочено извън града.
— Нима? — промълви Олян. — За мен всичко е общо взето едно тъмно петно.
— Несъмнено — кимна радостно Ветинари. — Сигурно ще сте крайно изненадан да разберете, че известен брой хора са Ви последвали, г-н Ментелик? Включително г-н Помпа и двама представители на Градската Стража.
— О небеса, наистина ли?
— Определено. В продължение на няколко часа. На няколко пъти сте спирали за молитва. Остава ни да приемем, че е било за напътствие, довело в крайна сметка стъпките Ви до една малка горичка всред зелевите поля.
— Нима? Опасявам се, че всичко в паметта ми е като в мъгла — вметна Олян.
— Доколкото разбирам, сте копали като демон, съгласно свидетелството на Стражата. И забелязах, че голям брой почтени и достоверни свидетели са присъствали, когато лопатата Ви е ударила капака на ковчежето. Доколкото разбирам „Вестникът“ ще публикува снимка в следващото си издание.
Олян си замълча. Това беше единственият начин да е сигурен.
— Някакви коментари, г-н Ментелик?
— Не, милорд, всъщност нямам.
— Хъм. Преди около три часа в този кабинет бяха старшите жреци на три от основните религии, както и една крайно изумена жрица на свободна практика, която доколкото разбирам се грижи за земните дела на Аноя съвместно с тези на още няколко дребни божества. Всичките те твърдят, че именно техният бог или богиня Ви е казал къде е златото. А Вие самият случайно да си спомняте кой от тях е бил?
— В известен смисъл аз не толкова чух, колкото почувствах гласа — отговори предпазливо Олян.
— Естествено — съгласи се Ветинари, след което добави: — Между другото, от своя страна всички те почувстваха, че храмовете им трябва да получат десятък от парите. По един на всеки.
— Шестдесет хиляди долара? — скокна Олян. — Това не е справедливо!
— Възхищавам се на скоростта на вътрешната Ви аритметика във Вашето смутено състояние. Радвам се да видя, че тук няма никаква неяснота — отбеляза Ветинари. — Бих си позволил да Ви посъветвам да дарите петдесет хиляди долара, разделени на четири равни части. В крайна сметка това е по един много публичен и много несъмнен и необратим начин дар от боговете. Нима не настъпи време за благочестива благодарност?
Последва продължителна пауза, след което Олян вдигна пръст и съумя въпреки всичко да изкара бодра усмивка:
— Мъдър съвет, милорд. Да не говорим, че знае ли човек кога ще му потрябва една молитва.
— Именно — кимна лорд Ветинари. — По-малко е от това, за което са настоявали, но е повече отколкото са очаквали, а аз им посочих, че остатъкът от парите ще бъде употребен за обществено благо. Нали ще бъде употребен за обществено благо, г-н Ментелик?
— О, да. Определено!
— Което е много удачно стечение на обстоятелствата, доколкото понастоящем парите се помещават в килиите на командор Ваймс. — Ветинари погледна надолу към панталоните на Олян. — Виждам че целият Ви прекрасен златен костюм е окалян, г-н Началник Пощите. Чудна работа, всичките тези пари, заровени в полето. И все още ли не си спомняте нищо за това, как стигнахте до там?
Изражението на Ветинари започна да му действа на нервите. Ти знаеш, мислеше си той. И аз знам, че ти знаеш. И ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш. Но аз знам, че ти не можеш да си сигурен, не и сигурен.
— Добре де… имаше един ангел — каза накрая той.
— Така ли? И какъв по-точно?
— Такъв, какъвто може да му дойде на човек само веднъж, мисля — отговори Олян.