— А, добре. Е, в такъв случай за мен всичко изглежда изяснено — Ветинари се облегна на стола си. — Рядко е смъртен човек да се сподоби с такъв миг на божествено откровение, но жреците ме уверяват, че такива неща са възможни, а кой ще знае по-добре от тях? Всеки, който дори предположи, че парите са били по някакъв начин… неправомерно придобити, ще трябва да се разправя с някои разбушували се жреци и освен това, предполагам, изобщо няма да може да си затвори чекмеждетата в кухнята. Освен това Вие дарявате парите на града… — Той вдигна ръка, когато Олян си отвори устата. — … тоест на Пощенската Служба, поради което не може да става дума за лична облага. Парите не изглежда да имат собственик, въпреки че до този момент, естествено, деветстотин тридесет и осем души биха желали да ме убедят, че парите им принадлежат. Какво да се прави, такъв е животът в Анкх-Морпорк. Така че, г-н Ментелик, на Вас Ви се възлага да построите наново Пощата колкото е възможно по-скоро. Сметките ще бъдат платени и, понеже парите са практически дар от боговете, данъкоплатците няма да бъдат обременени. Добра работа, г-н Ментелик. Много добра работа. Не ме оставяйте да Ви задържам.
Олян тъкмо хвана дръжката на вратата, когато чу гласа зад себе си:
— Още само една дребна подробност, г-н Ментелик.
Той спря:
— Да, сър?
— Струва ми се, че сумата, с която боговете толкова щедро са благоволили да ни благословят, по чисто стечение на обстоятелствата, съответства на оценката на плячката на един прочут престъпник, която плячка, доколкото знам, така и не е била открита.
Олян се втренчи в дърворезбата пред очите си. „Как може този човек да управлява само един град?“ — мислеше си той. — „Защо ли не управлява целия свят? Така ли се държи и с другите хора? Все едно си кукла на конци. Единствената разлика е, че той успява да те накара сам да си дърпаш конците.“ Той се обърна, внимавайки лицето му да е безизразна маска.
— Нима, сър? Кой ли може да е това? — произнесе той.
— Някой си Албърт Искрометов, г-н Ментелик.
— Той е мъртъв, сър — каза Олян.
— Сигурен ли сте?
— Да, сър. Бях там, когато го обесиха.
— Много добра памет имате, г-н Ментелик — каза Ветинари и премести едно джудже от единия до другия край на дъската.
„Проклятие! Проклятие! Проклятие!“ — завика Олян, но само за вътрешна употреба. Беше се съдрал от работа за тези па… добре де, банките и търговците се бяха съдрали от ра… добре де, някъде надолу по йерархията все някой се е съдрал от работа за парите, а сега една трета от тях е… какво да го увъртаме, открадната, няма друга дума за това, което се случи. Олян изпита известно неправедно възмущение по този повод.
Естествено, той щеше да даде повечето от тях за Пощенската служба, нали затова беше цялата работа, но можеше да се построи съвсем прилична сграда и за значително по-малко от сто хиляди долара, а Олян се беше надявал да падне нещичко и за самия него.
И все пак той се почувства доволен. Може би това беше онази „чудесна топлинка в сърцето“, за която разправяха хората. А и за какво му бяха на него парите? Всъщност той никога не беше имал време да харчи. Защото какво в крайна сметка можеше да си купи един виртуоз на престъпността? Не се намираха много крайморски имения с потоци от истинска лава наблизо и с надежден източник на пирани, а светът адски сигурно нямаше нужда от поредния Мрачен Владетел, не и докато Мангизов се справя толкова добре. Мангизов нямаше нужда от кула и десет хиляди трола на лагер в подножието й, а само от счетоводни книги и остър ум. Което работеше по-добре, беше по-евтино и така човек можеше да излиза да купонясва през нощта.
Изобщо не му беше лесно да предаде цялото това злато на ченгетата, но всъщност той нямаше никакъв избор. Както и да е, той ги беше хванал за ташаците. Никой нямаше да се изтъпанчи и да каже, че боговете не правят такива неща. Вярно, че никога не го бяха правили досега, но знае ли човек, като става дума за богове. Несъмнено пред трите храма вече се виеха опашки, веднага след като излезе вечерното издание на „Вестника“.
Всичко това изправи жречеството пред един философски проблем. Официално те бяха против това хората да трупат съкровищата си на земята, но се налагаше да признаят, че винаги е добре да има задници по пейките, крака в свещените дъбрави, ръце, тръскащи чекмеджетата и пръсти, потопени в басейна с малките крокодилчета. Така че в крайна сметка те се спряха на варианта да отричат с леко намигване, че такова нещо би могло да се случи отново, но да намекнат, че, добре де, човек никога не знае, а пък пътищата на боговете са неизповедими, нали? Освен това една редица от молители с писма, искащи голяма торба кеш нямаше как да не е отворена за внушението, че най-вероятно ще получат тези, които вече са дарявали, и биха схванали намека след като ги потупаш няколко пъти по главата с подноса за дарения. Дори г-ца Екстремалия Мум, чийто малък мултифункционален храм над една подвързвачница на улица Кабелна движеше делата на няколко десетки не особено значителни богове, завъртя добър бизнес с нежелаещите да изпускат и най-дребния шанс хора. Беше окачила над вратата си плакат. На който пишеше: „Може и да си ТИ“.