— Злоупотреба, кражба, нарушение на довереността, присвояване на средства… понякога хората са толкова груби. — Мангизов отново разпростря ръце и се усмихна широко и дружелюбно, като слънце разпръскващо буреносни облаци. — Господа! Аз съм човек с разбиране! Парите са създадени да работят, да циркулират, да нарастват, а не да остават заключени в разни сейфове. Горкичкият г-н Конскипръж очевидно тъй и не успя да проумее това. Толкова се тревожеше, бедният. Ние обаче… ние сме бизнесмени. Ние разбираме тези неща, приятели мои.
Той изгледа лицата на мъжете пред него, сега вече знаещи, че са яздили тигър. Допреди седмица и нещо ездата си я биваше. И не беше да не могат да слязат навреме. Можеха си да слязат. Не това беше проблемът. Проблемът беше, че тигърът знаеше къде живеят.
Горкичкият г-н Конскипръж… ами носеха се слухове. Вярно, че бяха напълно безоснователни слухове, защото г-н Грайл беше изключително добър в работата си, когато не бяха намесени гълъби, движеше се като сянка с остри нокти и, макар и да оставяше бледа миризма, тя биваше маскирана от кръвта. За носа на един върколак кръвта заглушаваше всичко. Но слухът все пак се разнасяше из Анкх-Морпорк като миазми от торище.
И на един двама от борда им се стори, че това добросърдечно „приятели мои“ в устата на Гепи Мангизов с всичките му щедри покани, пръскани наляво и надясно бакшиши, с всичките му съвети и шампанско, някак си започваше, с нещо в тембъра и интонацията си, да прилича досущ на израза „приятелче“ в устата на някой тип в тъмна пресечка, предлагащ козметична хирургия със счупена бутилка в замяна на това да не му дадеш никакви пари. От друга страна пък нали бяха оцелели досега. Може пък да си струваше да се последва тигърът до плячката му. По-добре да вървиш по петите на звяра, отколкото да се окажеш негова жертва…
— А сега виждам, че без никакво оправдание ви лишавам от заслужения ви нощен покой — наруши тишината Мангизов. — Лека ви нощ, господа. Спокойно можете да оставите всичко на мен. Игор!
— Да, гошподарю — отзова се иззад гърба му Игор.
— Изпрати господата до вратата и покани г-н Пони.
Мангизов ги гледаше как си тръгват с доволна усмивка, която стана ведра и лъчезарна, когато беше въведен Пони.
Интервюто с инжинера протече така:
— Г-н Пони — започна Мангизов. — За мен е голямо удоволствие да Ви съобщя, че Бордът, впечатлен от всеотдайността и усилния труд, с който допринасяте за общото ни дело, единодушно гласува да се увеличи заплатата Ви на петстотин долара годишно.
Пони просия:
— Много Ви благодаря, сър. Това наистина ще ми дойде…
— Обаче, г-н Пони, в качеството Ви на част от управата на Голямата Магистрална Линия Ад, да, ние мислим че сте част от отбора, ще трябва да Ви помолим да се съобразите с финансовия ни баланс. Не бихме могли да си позволим бюджет, надвишаващ двадесет и пет хиляди долара за ремонтна дейност за тази година.
— Но това са само по около седемдесет долара на кула, сър! — запротестира инжинерът.
— Тъй ли? Казах ли им аз, че няма да приемете това — рече Мангизов. — Г-н Пони е инжинер с достойнство, така им казах. Той не би приел и пени под петдесет хиляди, това им казах!
Пони доби вид на приклещен в ъгъла.
— Наистина няма да помогне много, сър, дори и толкова да е. Ще мога да изкарам някоя друга бригада с ходещи кули, вярно, но повечето планински кули я карат на честна дума, както е…
— Ние разчитаме на теб, Джордж — каза му благо Мангизов.
— Добре де, струва ми се… Може ли да върнем Часа на Мъртвите, г-н Мангизов?
— Наистина бих искал да забравите този неприятен термин — сви устни Мангизов. — Изобщо не допринася за верния имидж.
— Съжалявам, сър — отвърна Пони. — Но се нуждаем от него.
Мангизов затропа с пръсти по масата.
— Искаш много от нас, Джордж, наистина много. В крайна сметка говорим възвръщаемост на вложенията. Бордът няма да ме посрещне добре ако…
— Мисля, че се налага да настоявам, г-н Мангизов — каза Пони, свел поглед в краката си.
— И какво ще дадеш в замяна? — попита Мангизов. — Бордът ще попита това. Те ще ми кажат: „Гепи, ние даваме на добрия стар Джордж всичко, което иска от нас, а какво ще получим в замяна?“
Забравил за миг, че му предлагат само четвърт от каквото беше поискал, добрият стар Джордж каза:
— Ами, бихме могли да позакърпим тук там и да вкараме в нещо като ред наистина разнебитените кули, особено 99-та и 201-ва… Ох, толкова много неща плачат за оправяне…
— Това би ли могло да ни даде, примерно, една година приемливо функциониране?
Г-н Пони мъжествено се пребори с постоянния страх на един инжинер да обещава каквото и да е, и успя да каже: