— Ами може, ако не загубим твърде много персонал и ако зимата не е много лоша, но разбира се винаги има…
Мангизов щракна с пръсти:
— Мътните да го вземат, Джордж, ти ме убеди! Ще кажа на Борда, че те подкрепям, а те ако ще да вървят по дяволите!
— Е, това е много мило от Ваша страна, сър, разбира се — смая се Пони. — Но ще е наистина само позамазване на дупките. Така ние не правим сериозно преустройство, а само си приготвяме нови проблеми за в бъдеще…
— След около година, Джордж, можеш да ни представиш каквито планове пожелаеш! — обеща му дружелюбно Мангизов. — Твоите способности и изобретателност ще са спасението на компанията! А сега, знам, че си зает човек и не бива да ти отнемам времето. Върви и извършвай чудеса на икономията, г-н Пони!
Г-н Пони излезе с несигурна стъпка, горд, смаян и ужасен.
— Ей че глупак — каза си Мангизов, протегна се и отвори долното чекмедже на бюрото си. Извади един мечи капан, с известни усилия го зареди и го остави посред пода зад гърба си. И извика:
— Игор!
— Да, шър — каза иззад гърба му Игор. Чу се щракване.
— Щрува ми се, че това е Ваше, шър — добави Игор като подаде на Мангизов сработилия капан. Мангизов погледна надолу. Краката на слугата му изглеждаха непокътнати.
— Как успя… — понечи да се изуми той.
— О, ние Игорите шме швикнали ш гошподари ш ижшледователски дух, шър — поясни печално Игор. — Един от моите патрони имаше навика да жащава ш гръб към яма ш побити копия, шър. О, как шамо ше шмяхме, шър.
— Какво стана?
— Един ден той жабрави и щъпи в ямата. Като щава дума жа шмях, шър.
Мангизов също се разсмя и се върна зад бюрото си. Допадаха му такива шеги.
— Игор, какво ще кажеш, аз побъркан ли съм? — попита той.
Игорите не би трябвало да лъжат работодателите си. Това беше част от Кодекса на Игорите. Игор намери спасение в строгата словесна правдивост:
— Не бих бил шпошобен да кажа това, шър — каза той.
— Трябва да съм побъркан, Игор. Ако не съм, значи всички останали са — заоткровеничи Мангизов. — Имам предвид, аз нали им показвам, какво им правя, нали им показвам, че картите ми са белязани, направо си им казвам какъв съм… а те само се ръгат един друг в ребрата, подхилват се и всеки от тях се мисли за голяма работа като върти бизнес с мен. И хвърлят ли, хвърлят пари в бездънната яма. Въобразяват си, че са хитри играчи, а ми се подлагат като агънца. Умирам си да им гледам израженията, когато си мислят, че са, видите ли, коварни.
— Наищина, шър — кажа Игор. Зачуди се, дали пък онази работа в новата болница още не е свободна. Братовчед му Игор вече работеше там и му каза, че било чудесно. Понякога имаше късмет да работи по цяла нощ! И ти даваха бяла престилка, купища гумени ръкавици за ядене и, най-хубавото от всичко, получаваше уважение.
— Това е толкова… елементарно — продължаваше Мангизов. — Вадиш пари от сгромолясването му, вадиш пари от възстановяването му, може дори и да извадиш малко пари от функционирането му, после го продаваш на себе си, когато пак рухне. Че то само наемите са цяло състояние. Би ли дал на Алфонс ядките му?
— Дванайсе и половина процента! Дванайсе и половина процента! — обади се какадуто, подскачайки възбудено на пръчката си.
— Ражбира ше, шър — отвърна Игор, извади една торба от джоба си и запристъпва предпазливо. Алфонс имаше клюн като стригачна ножица.
Или може би да се заеме с ветеринарство като другия му братовчед Игор, замисли се Игор. Това определено беше добра традиционна професия. Е, жалко за цялата публичност, възникнала, когато хамстерът строши колелото си и изяде крака на онзи човек преди да избяга, но това е то Прогрешът. Важното беше да се махнеш преди да пристигне тълпата. А щом като шефът ти почне да се фука каква голяма работа е, значи му е дошло времето.
— Надеждата е проклятието на човечеството, Игор — забеляза Мангизов и скръсти ръце зад главата си.
— Шигурно, шър — Игор се надяваше да избегне ужасния крив клюн.
— Тигърът не се надява да хване плячката си, нито пък газелата се надява да се спаси от лапите му. Те се движат, Игор. Само движението е от значение. Знаят само че трябва да бягат. И ето че сега аз трябва да бягам при онези мили хора от „Вестника“ и да разкажа на всички за нашето светло бъдеще. Ще приготвиш ли каретата?
— Ещещвено, шър. Ако ме ижвините жа момент, ще отида да ши вжема нов пръст.
Най-добре да се върна в планините, помисли си той, докато слизаше в мазето. Тамошните чудовища имаха поне приличието да изглеждат като такива.
Огньовете около руините на Пощата изпълваха нощта със светлина. Големите нямаха нужда от това, обаче строителите имаха. Олян беше сключил с тях добра сделка. В крайна сметка боговете си бяха казали думата. Нямаше да навреди на една фирма да свърже името си с такава сграда феникс.