— Аз бих сторил това на негово място — обясни Олян, — ъ, ако бях такъв човек де. Това е най-старият номер в учебниците. Гледаш залаг… гледаш другите да са толкова навътре, че да не смеят да се откажат. Разбираш ли, това е един блян. Те си мислят, че ако останат в него докрая, нещата ще се наредят. Няма да посмеят да си помислят, че е само блян. Замайваш ги с големи думи, за да им намекнеш, че утре ще има гювеч и те се надяват. Но никога няма да спечелят. Частица от тях си го знае, но останалото в тях хич не ще да слуша. Казиното винаги печели.
— Защо на хора като Мангизов винаги им се разминава?
— Нали ти казах. Защото хората се надяват. Вярват, че все някой ще им продаде истински диамант за долар. Съжалявам.
— Знаеш ли как стана така, че почнах да работя за Сдружението? — започна г-ца Миличкова.
Защото с глинените хора ти е по-лесно да се оправиш ли? — помисли си Олян. Те не кашлят като им говориш?
— Не — каза той.
— По-рано работих за една банка в Сто Лат. Зелепроизводителската Кооперативна…
— А, онази на градския площад? С мраморната зелка над входа ли? — сети се Олян преди да се сети да се спре.
— Да не би да я знаеш?
— Общо взето, да. Бях минавал оттам веднъж…
О, не, мислеше си той, докато умът му го снабдяваше с много достоверни прогнози за случката с нея, ох, моля ти се, не…
— Работата не беше лоша — разказваше г-ца Миличкова. — Моята беше да проверявам чекове и платежни. Нали разбираш, да гледам за фалшификати. Е, един ден пропуснах четири. Четири фалшивки! На банката това й струваше две хиляди долара. Бяха приносителски чекове, с перфектни подписи. На мен това ми докара уволнение. Казаха ми, че все нещо трябвало да направят, иначе щели да изгубят доверието на клиентите. Не е шега работа това, хората да си мислят, че си мошеник. Ето какво се случва на хора като нас. А на хора като Мангизов винаги им се разминава. Ти добре ли си?
— Ммм? — каза Олян.
— Изглеждаш малко… обезцветен.
А беше такъв добър ден, мислеше си Олян. Е поне до този момент беше добър ден. Навремето беше направо очарован от него. Но не се предполагаше да срещаш хората впоследствие. Проклет да е г-н Помпа с неговото статистическо понятие за убийство!
Той въздъхна. Е, значи се стигна до там. Знаеше си той. Той и Мангизов един на един, борещи се за титлата най-голям негодник.
— Това беше провинциалното издание на „Вестника“ — каза той. — Няма да пратят за печат градското издание още до деветдесет минути, в случай че им изникнат някакви късни експлозивни новини. Мисля, че ще мога най-малкото да излича усмивката от лицето му.
— Какво смяташ да правиш? — попита г-ца Миличкова.
Олян си нагласи шапката с крилата и каза:
— Ще опитам невъзможното.
Глава дванадесета
Кълвачът
Стана сутрин.
Нещо сръга Олян.
Той отвори очи и плъзна поглед по лъскавия черен бастун, подмина ръката, хванала сребърната дръжка във форма на череп и се спря на лицето на лорд Ветинари. Отзад в ъгъла тлееха очите на голема.
— Не ставайте, моля Ви — каза Патрицият. — Сигурно сте имали напрегната нощ?
— Извинявайте, сър — измънка Олян, вдигайки се с мъка.
Пак беше заспал на бюрото си. Устата му вонеше все едно Мотльо беше спал в нея. Зад главата на Ветинари можеше да се видят г-н Грош и Станли, надзъртащи разтревожено из-зад вратата. Лорд Ветинари седна насреща му, след като избърса пепелта от стола.
— Сигурно сте чели днешния „Вестник“ — рече Ветинари.
— Бях там като го печатаха, сър. — Във врата на Олян изглежда бяха пораснали допълнителни кокали. Той се постара някак да поизправи главата си.
— Ах, да. От Анкх-Морпорк до Генуа има около две хиляди мили, г-н Ментелик. А Вие твърдите, че можете да докарате до там съобщение по-бързо от щракалките. Заявили сте го като предизвикателство. Много интригуващо!
— Да, сър.
— Дори и на най-бързата карета би и отнело към два месеца, г-н Ментелик, а ме осведомиха, че ако пътувате без спиране, бъбреците ви ще ви излязат през ушите.
— Да, сър. Знам — прозина се Олян.
— Нали знаете, че ще е измама да се ползва магия?
Олян отново се прозя:
— И това го знам, сър.
— А да сте попитали Архиканцлера на Невиждания Университет преди да предложите той да определи посланието за това любопитно състезание? — поинтересува се лорд Ветинари и разгъна вестника. Олян зърна за малко заглавията: