— Не, милорд. Казах всъщност, че посланието трябва да бъде определено от високоуважаван гражданин, отличаващ се с най-висока степен на неподкупност, такъв като Архиканцлера, сър.
— След което той вече едва ли ще каже не, нали? — забеляза Ветинари.
— Надявам се, че няма, сър. Него поне Мангизов няма да може да подкупи.
— Хъм — Ветинари потропа веднъж-два пъти по пода с бастуна си. — Ще Ви изненадам ли, ако Ви съобщя, че в града тази сутрин преобладава мнението, че ще победите? Голямата Магистрална никога досега не е оставала извън строя за повече от седмица, щраксът стига до Генуа на няколко часа и все пак, г-н Ментелик, хората си мислят, че ще се справите. Не намирате ли, че е изумително?
— Ъ…
— Но Вие естествено сте човекът на деня, г-н Ментелик. — Тонът на Ветинари стана внезапно приятелски. — Та Вие сте вестоносецът на боговете! — В усмивката му имаше нещо змийско. — Надявам се, че знаете какво правите. Нали знаете какво правите, г-н Ментелик?
— Вярата мести планини, милорд — каза Олян.
— Действително, от тук до Генуа ги има в изобилие — отбеляза лорд Ветинари. — На вестника утре вечер ли бяхте казали, че ще тръгвате?
— Точно така. Със седмичния дилижанс. Но за този курс няма да вземаме пътници, за да спестим от тегло — Олян погледна Ветинари в очите.
— Няма ли да ми подскажете нещо повече? — подпита Патрицият.
— Най-добре за всички ще е да си мълча, сър — отвърна Олян.
— Предполагам, че боговете не са оставили заровен някъде наблизо изключително бърз вълшебен кон?
— Не знам за нищо подобно, сър — призна си честно Олян. — Но, разбира се, човек никога не знае, докато не се е помолил.
— Неее — проточи Ветинари.
Сега ми прилага пронизващия поглед, сети се Олян. Но ние знаем как да се оправим с това, нали? Просто го оставяме да си ме пронизва, докато отмине.
— Мангизов няма как да не приеме предизвикателството, естествено — каза Ветинари. — Но той е… хитроумен и предприемчив мъж.
На Олян това му се стори като много дипломатичен начин да се каже „гадно копеле“. И това беше оставено да отмине.
Негова Светлост се изправи:
— Значи утре вечер. Не се и съмнявам, че ще има малка церемония за пред пресата?
— Аз всъщност не съм планирал нищо такова, сър — каза Олян.
— Не, разбира се, че не сте — каза лорд Ветинари и му отправи нещо, което можеше да се нарече само… поглед.
Горе-долу същия поглед му отправи и Джим Прав, след което каза:
— Хубаво, шъ кажем някоя дума във ваша полза и си имаме добри кончета по станциите, г-н Ментелик, ама ние, нали знаете, сме само до Шибън? Там шъ трябва дъ смените каретата. Е, Генуа Експрес са си бая добри. Знаем се с момчетата им.
— Ама сигурен ли сте, че шъ наемате цялата кола? — включи се Хари докато бършеше един кон. — Скъпичко шъ си е, щото шъ трябва да пуснем друга кола за пътниците. Курса си е популярен, няма как.
— В колата да няма нищо освен пощата — настоя Олян. — И охрана.
— Я, да не мислиш, че шъ те нападат? — Хари изтиска кърпата до съвършена сухота без капчица усилие.
— А вие как мислите? — контрира Олян.
Братята се спогледаха.
— Тогава аз шъ я карам — реши Джим. — Не ми викат Оловната тръба току-тъй, я.
— Да не говорим, че чух, че в планините имало разбойници — добави Олян.
— Имаше навремето — каза Джим. — Вече се поразкараха.
— Толкова по-добре значи — усмихна се Олян.
— Де дъ знам — навъси се Джим. — Тъй и не разбрахме, к’во ги е разкарало.
Никога недей да забравяш, че тълпата, която днес ръкопляска на коронацията ти, е същата тълпа, която утре ще ръкопляска на обезглавяването ти. Хората обичат да има шоу.
Хората обичаха да има шоу…
… така че, долар по долар, постъпваше поща за Генуа. И постъпваше ли, постъпваше.
Този който му го обясни, беше Станли. И го обясни на няколко пъти, защото в това отношение Олян имаше сляпо петно.
— Хората пращат пликове с марки във друг плик до дилижансовата станция в Генуа, за да може първият плик да бъде върнат във втория плик. — Така изразеното обяснение най-сетне успя да пробуди някакви искри в мозъка на Олян.
— Значи си искат пликовете обратно? — попита той — Че защо?
— Защото така е вече използван, сър.
— И това го прави по-ценен ли?
— Не съм съвсем сигурен как точно, сър. Както Ви казах е, сър. Мисля, че хората си мислят, че марките не са истински, докато не са свършили работата, за която са направени, сър. Помните ли първата разпечатка еднопенсовки, дето трябваше да ги режем с ножици? За плик с някоя от тях колекционерите дават по два долара.