— Себе си, предполагам. Отбил съм се от кривия път. Продължавам да си мисля, че мога да престана всеки момент, щом го поискам, но тъй и не преставам. Обаче знам, че ако не бях могъл да престана всеки момент като го поискам, изобщо нямаше да го правя. Ъ… а има и още една причина.
— Която е…?
— Аз не съм Гепи Мангизов. Това някак си е важно. Някой може и да каже, че няма голяма разлика, да но аз мога да я видя тази разлика от моето положение. То е като това при големите, като ходят някъде да не бъдат чукове. Моля ти се? Как мога да бия Голямата Магистрална?
Някое време г-ца Миличкова гледаше право през него, така че му стана неудобно. После проговори с отстранен глас:
— Колко добре познавате Пощата, г-н Ментелик? Сградата, имам предвид.
— Разгледах повечето от нея преди да изгори.
— Но никога не си бил на покрива, нали?
— Не. Не намерих път до там. Горните етажи бяха претъпкани с писма, когато… аз… се опитах… — гласът на Олян заглъхна.
Г-ца Миличкова изтръска цигарата си:
— Иди там довечера, г-н Ментелик. Приближи се малко по-близо до небесата. И тогава падни на колене и се помоли. Нали знаеш как се моли човек? Просто събираш ръце пред себе си… и се надяваш.
Някак си Олян премина през остатъка от деня. Имаше да се свършат още някои началник-пощенски работи — да се говори с г-н Спулс, да се вика по строители, да се надзирава несекващото разчистване и да се набира нов персонал. Е, в случая с персонала ставаше дума по-скоро за утвърждаване на решенията на г-н Грош и г-ца Маккалариат, а те изглежда разбираха какво правят. Само от време на време по случайност се опираше и до неговото отсъждане, като например:
— Ние прегръщаме ли многообразно? — изникна по едно време пред бюрото му г-ца Маккалариат.
Настана бременна пауза. Която роди множество малки паузи, всяка от които още по-смущаваща от родителя си.
— Не и доколкото ми е известно — успя най-накрая да измисли Олян. — Защо питате?
— Една млада дама би искала да знае. Тя казва, че така правели в Голямата Магистрална.
— А. Подозирам, че е имала предвид прегръщане на многообразието. — Олян си припомни речта на Мангизов пред „Вестника“. — Ние обаче не правим това, защото не ни е ясно, какво ще да означава. Ние вземаме на служба всекиго, който може да чете и да достигне пощенската кутия, г-це Маккалариат. Вземам на работа вампири, ако са членове на Въздържателната Лига, тролове, ако си бършат краката, а ако има върколаци, направо горя от желание да имаме пощальон, който да отвръща на хапането. Всекиго, който да може да върши работата, г-це Маккалариат. Нашата задача е да носим пощата. Сутрин, обед, вечер и нощем. Нещо друго?
Този път очите й пробляснаха:
— Нямам затруднения с никой от кандидатите относно това какъв е, г-н Ментелик, но се налага да протестирам относно джуджетата. Г-н Грош ги взема на работа.
— Прекрасни работници, г-це Маккалариат. Особено уважаващи писменото слово. И много работливи — тросна се Олян.
— Обаче не ни казват, какъв им е… какви са по… точно какви… дали са дами или господа, г-н Ментелик.
— А. Пак ли става дума за тоалетните? — отпадна духом Олян.
— Чувствам се отговорна за моралното благосъстояние на намиращите се под мое попечителство млади личности — заяви строго г-ца Маккалариат. — Вие се смеете, г-н Началник Пощата, аз обаче няма да ставам за смях.
— Вашето безпокойство Ви прави чест, г-це Маккалариат — каза Олян. — При проектирането на новата сграда на тези аспекти ще бъде обърнато особено внимание и ще кажа на архитекта да се консултира с Вас на всеки етап. — Добре прикритите гърди на г-ца Маккалариат забележимо се издуха при такова придобиване на власт. — Междувременно обаче, уви, ще трябва да се оправяме с това, което ни е оставил пожарът. Надявам се че в качеството Ви на част от ръководството, Вие ще уверите всички в това.
Огньове на ужасяваща гордост пробляснаха в очилата на г-ца Маккалариат. Ръководството!
— Разбира се, г-н Началник Пощата — увери го тя.
Но най-често работата на Олян беше просто да… бъде. Половината сграда беше почерняла черупка. Хора се натъпкваха в това, което беше останало, писма се сортираха направо на стълбището. И всичко като че ли вървеше по-добре, ако той се размотаваше наоколо.
Не можа да се насили да спре да мисли за празния постамент за някогашната статуя на бога.
Когато се заздрачи, той вече се беше подготвил. Имаше множество подвижни стълби, а големите бяха подпряли дори и горните етажи. Сажди покриваха всичко, а някои стаи зееха открити към небето, но той се качваше все по-нагоре и по-нагоре. Промъкна се през остатъците от тавана, пропълзя през люка и се озова на покрива.