Не беше останало чак толкова от него. Сгромолясването на цистерната беше повлякло след себе си и доста от горящия покрив и над голямата зала беше останало по-малко от една трета. Но пожарът почти не беше засегнал един от краката на П-то и покривът там изглеждаше здрав.
Там беше останал един от старите гълъбарници и някой живееше в него. Това не беше чак толкова изненадващо. В Анкх-Морпорк искаха да живеят много повече хора, отколкото имаше за живеене Анкх-Морпорк. Цяла една подцивилизация процъвтяваше по покривите, между кулите и орнаменталните куполи и сводове и комини и…
… и щракалкови кули. Точно така. Той беше видял щракалковата вишка и някого горе още преди животът му да се беше променил към странно. Защо ли му беше на някакъв гълъбарник семафорна кула? Определено гълъбите не ползваха такива, нали?
Тази беше колонизирана от три водоливника. Те си обичаха щракалковите кули — нали да си нависоко значеше всичко за един водоливник — и лесно се вписваха в системата. Създание, което прекарваше цялото си време във взиране, и което можеше да запише съобщение, беше жизненоважен компонент. Те дори не искаха заплащане и никога не ги хващаше скука. Какво изобщо можеше да е скучно за същество, което беше готово да гледа години наред едно и също нещо?
Наоколо из града щракалките тъкмо запалваха огньовете си. Само Университетът, Дворецът, Гилдиите и червивите с пари или пък извънредно тревожните поддържаха свои собствени кули през нощта, но голямата терминална кула на Тепето грееше като прасоколедна елха. Комбинации от жълти квадратчета премигваха по главната кула. Безмълвни от това разстояние, намигващи сигналите си над надигащите се мъгли, открояващи съзвездията си на фона на вечерното небе, щракалките бяха по-вълшебни от вълшебството, по-омагьосващи от самата магия.
Олян се загледа.
Какво толкова беше магията в края на краищата, освен нещо ставащо като се щракне с пръсти? Какво му беше магичното на това? Мърморене на разни думи и чудати картини в стари книги, в неправилните ръце тя беше адски опасна, но не и наполовина толкова опасна, колкото би могла да бъде в правилните ръце. Вселената беше претъпкана с тая гадост, тя караше звездите да си седят горе, а краката да си седят долу.
Но виж, това, което ставаше сега, ей това вече беше вълшебно. Обикновени мъже го бяха измислили и стъкмили, бяха построили кули на салове в блатата и по заледените върхари на планините. Те псуваха и, още по-лошо, използваха логаритми. Газеха през реки и плуваха през тригонометрия. Не мечтаеха в обикновения смисъл на думата, но въобразиха един нов свят и го облякоха в метал. И от всичката тази пот и попържни и математика беше изникнало това… нещо, прехвърлящо думи през целия свят леко като звездна светлина.
Мъглата запуска филизи по улиците обгръщайки сградите като острови в прибоя.
Тя му беше казала да се моли. А между другото боговете му дължаха туй-онуй. Нима не беше така? Получиха прекрасно приношение и купища небесен кредит без да са направили, фактически, каквото и да е.
Тя му беше казала да коленичи. Не беше шега.
Той коленичи, събра длани и произнесе:
— Отправям тази молитва към всяко божество, което…
Плашещо безшумно щракалковата кула от отсрещната страна на улицата запали светлините си. Един след друг грейваха големи квадрати. За момент Олян зърна пред един от кепенците силуета на лампаджията. Когато той се разтвори в мрака, кулата замига. Беше достатъчно близко, за да освети покрива на Пощата.
От другата страна на покрива бяха застанали три тъмни фигури и го наблюдаваха. Сенките им играеха, когато шарката на светлините се сменяше по два пъти на всяка секунда. Но това все пак разкриваше, че фигурите са човешки или поне хуманоидни. И те вървяха към него.
Богове, е, боговете можеха и да са хуманоидни. И никак не обичаха да се бъзикат с тях.
Олян прочисти гърлото си.
— Наистина се радвам да ви видя… — изграчи той.
— Ти ли си Олян? — запита го една от фигурите.
— Вижте, аз…
— Тя каза, че ще коленичиш — произнесе друг член на небесната тройка. — Да ти се пие чай?
Олян бавно се изправи. Виж, това не беше божествено поведение.
— Кои сте вие? — поинтересува се той. И окуражен от липсвата на гръмотевици допълни: — И какво правите на моята сграда?
— Плащаме си наема — отговори една от фигурите. — На г-н Грош.
— Той никога не ми е казвал за вас!
— За това не ни питай нас — сви рамене централната сянка. — А и изобщо дойдохме само да си приберем останалите партакеши. Съжалявам за пожара ви. Не бяхме ние.