— Старата магьосническа кула ли? Робърт Миличков я използваше за първите си експерименти, но е малко далечко, а и стените не са толкова здрави и ако останеш там за повече от ден наведнъж, полудяваш. Заради всичките му дърти заклинания, попили по камъните.
Настъпи тишина и тогава те чуха Олян да казва с малко натегнат глас:
— Ами ако можехте да влезете в Голямата Магистрална утре, щяхте ли да имате с какво да я позабавите?
— Да, ама не можем — отсече Неизяснения Адриан.
— Да, но ако можехте?
— Добре де, имаме едно нещо наум — продума Лудия Ал. — Много грубо нещо.
— Ще счупи ли кула? — попита Олян.
— Трябва ли да му казваме това? — сепна се Здравомислещия Алекс.
— Досега да си срещал някой друг, за когото Трепачката да е намерила добра дума? — контрира Лудия Ал. — На теория, г-н Ментелик, това може да строши всички кули.
— Всички кули по Линията? — ахна Олян.
— Ъхъ. От раз — каза сухо Лудия Ал. — Бая си е грубо.
— Наистина ли всички кули? — повтори Олян.
— Е, може би не чак всички кули, ако схванат какво става — призна Лудия Ал, все едно всичко по-малко от пълно унищожение беше нещо, от което да се срамува. — Но повечето. Дори ако играят нечестно и карат съобщението до следващата кула на кон. Ние му викаме… Кълвача.
— Какъв е тоя кълвач?
— Не, не така. Трябва да има нещо като, да речем, ефектна пауза, например… Кълвачът!
— … Кълвачът — пробва по-бавно Олян.
— Сега го докара. Но не можем да го вкараме в Линията. Дебнат ни.
— Да приемем, че аз мога да го вкарам в Линията? — продума Олян загледан в светлините. Самите кули вече бяха станали съвсем невидими.
— Ти ли? Че какво разбираш ти от щраксови кодове? — учуди се Неизяснения Адриан.
— Съзнавам невежеството си — отвърна Олян. — Но пък разбирам от хора. Вие си мислите все за хитрини с кодовете. А аз си мисля за това, което виждат хората…
Те го изслушаха. Заспориха. Минаха на математика, а междувременно думите плаваха в нощта покрай тях.
Накрая Здравомислещия Алекс каза:
— Добре, добре. Технически е изпълнимо, но хората в Голямата Магистрална трябва да са глупаци, за да допуснат такова нещо.
— Да, но те ще си мислят за кодове — възрази Олян. — А мен ме бива да правя хората на глупаци. Такава ми е работата.
— Мислех, че работата ти е началник на пощата — намръщи се Нерешения Адриан.
— Ох, да. Тогава, това ми е призванието.
Димящото Гну се спогледаха.
— Тая идея е тотално луда — ухили се Лудия Ал.
— Радвам се, че ти хареса — каза Олян.
Понякога идва време, когато просто трябва да пропуснеш нощния си сън. Анкх-Морпорк обаче никога не заспиваше, а само малко позадрямваше за да се събуди в три часа за чаша вода.
Можеше да купиш каквото си щеш в средата на нощта. Дървен материал? Няма проблеми. Олян се зачуди дали няма някакви вампирски дърводелци, които да си правят кротичко вампирски столове. Платнище? Беше достатъчно някой в града да се събудеше в малките часове и да му хрумне: „Ей, какво мога да направя само точно сега със стотина квадратни метра платнище средно качество!“ и долу на пристанището ще се намерят търговци, готови да се заемат със случая.
Когато потеглиха към кулата, валеше ситен упорит дъжд. Олян караше каруцата, а другите бяха насядали по товара и се дърлеха за тригонометрия. Олян се постара да не ги слуша. Чувстваше се изоставен, когато математиката вземеше да изглупява.
Да се убие Голямата Магистрална… О, кулите щяха да си стоят, но щеше да отнеме месеци да се поправят всичките. Това щеше да срине компанията. Никой нямаше да пострада, казаха Гнуто. Имаха предвид мъжете в кулите.
Голямата Магистрална се беше превърнала в ядящо хора чудовище. Да я съсипеш беше омайна идея. Гнуто бъкаха от идеи за това, което да я замени — по-бързо, по-евтино, по-лесно, високотехнологично, работещо на демончета, специално отгледани за процеса…
Нещо обаче не даваше мира на Олян. Мангизов, проклет да е, си беше прав. Искаш ли да пратиш съобщение на петстотин мили много, ама много бързо, начинът си беше Голямата Магистрална. Искаш ли да го завиеш с панделка, тогава ти трябва Пощата.
Гнуто му харесваха. Имаха освежаващо различно мислене. Каквото и проклятие да тегнеше над камъните на старата кула, нямаше как да навреди на умове като техните, защото те бяха имунизирани срещу това, тъй като през цялото време си бяха леко побъркани. Щраксовите сигналчици по Линията бяха… ами друг тип хора. Те не просто вършеха работата си, а тя им беше животът.