— Извинете, г-н Архиканцлер?
— Туй ще е посланието — обясни Ридкъли. — Някой да е казал, че трябва да е писмо? — той махна с ръка над върха на щеката си, която се самонапудри с пресен тебешир. — Дай им по копие от новото издание. Да го пратим на нашия човек в Генуа… как се казваше бе, някакво смешно име беше… абе да му покажем, че старата Алма Патер още мисли за него.
— Имате предвид Краен Колабоун, сър. Там е за дипломната си работа върху Комуникация между мидите в нискоинтензивно магично поле.
— Богове мили, че те могат ли да комуникират?
— Очевидно, Архиканцлере, въпреки че засега отказват да говорят с него.
— И защо ни е било да го пращаме чак пък дотам?
— Краен Х. Колабоун, сър? — напомни му Пондър. — Не помните ли? Онзи с ужасно лошия дъх?
— А, имаш предвид Колабоун Драконовия Дъх? — загря Ридкъли. — Оня, дето дупчи сребърен поднос само като кихне?
— Да, Архиканцлере — продума търпеливо Пондър. Муструм Ридкъли винаги обичаше да разглежда всяка нова информация от разнообразни ъгли. — Казахте, че там в блатата никой нямало да забележи. Ако си спомняте, разрешихме му да вземе малък омнископ.
— Наистина ли? Много далновидно от наша страна. Нали ще му се обадиш незабавно да го запознаеш с обстановката?
— Да, Архиканцлере. Всъщност ще го отложа с няколко часа, защото в Генуа е все още нощ.
— Само според тях — Ридкъли пак замижа с едното си око. — Незабавно, бе човече.
Огън от небето…
Всеки знаеше, че горната половина на кулата се тресе, когато щраксовете минават по Линията. Някой ден някой трябваше да направи нещо по въпроса. А всеки стар сигналчик знаеше, че когато мотовилката, обслужваща кепенците на надолната линия се вдигне, за да ги отвори в същия миг, в който мотовилката на нагорната линия тръгне надолу, за да затвори кепенците от другия край на кулата, цялата кула залита. От едната страна я бутат, а от другата я теглят, което има приблизително същото въздействие като това на колона маршируващи войници върху стар мост. Не че беше чак толкова сериозен проблем, освен ако не се повтаряше отново и отново, така че клатенето да достигне до опасно равнище. Но пък колко често можеше да се случи такова нещо?
Всеки път, когато Кълвачът пристигнеше в кулата ти, ето колко често. Всъщност това беше като болест, засягаща само слабите и недъгавите. Нямаше да може да порази старата Голяма Магистрална, защото тогава там беше пълно с командири на кули, които незабавно ще прекратят трафика и ще изхвърлят злосторното съобщение от барабана, уверени, че действията им ще бъдат преценявани от висшестоящи, които разбираха как работи една кула и които сами биха постъпили така на тяхно място.
Срещу новата Голяма Магистрална обаче щеше да проработи, защото вече не бяха останали толкова от тези командири. Правиш каквото ти е казано и не ти плащат, а ако нещо се скофти, не е твой проблем. Виновен ще е идиотът, който изобщо е приел тая щракограма за изпращане. Никой не го е грижа за теб, а всички в Централно Управление бяха идиоти. Не е твоя вината, нали никой не ще да те изслуша. Централно Управление даже бяха подкарали кампания за Служител на Месеца, за да покажат колко ги е грижа. Това беше степента, в която изобщо не ги беше грижа. И ето че днес ти казват да предаваш кода колкото е възможно по-бързо, и хич не ти трябва да обереш пешкира за забавяне на системата, така че се вглеждаш в следващата кула докато очите ти не се насълзят и тракаш с пръсти по клавишите, все едно танцуват по жарава.
И една след друга кулите се трошат. Някои се запалват, когато кутиите с кепенците се пръснат и залеят с пламтящо лампено масло покрива на кабината. Няма шанс за борба срещу огъня в дървена клетка на двадесет метра над земята. Така че се плъзгаш на земята по аварийното въже и припкаш на безопасно разстояние да наблюдаваш веселбата.
Четиринадесет кули се запалват преди някой изобщо да вдигне ръце от клавиатурата. И после? Има си заповеди. Не бива да има никакви, повтарям, никакви други съобщения по Линията, докато се предава тази щракограма. И какво правиш после?
Олян се събуди с Голямата Магистрална, пламтяща в главата му.
Димящото Гну искаха да я строшат и да я съберат наново от парчетата, и той ги разбираше. Да, но нямаше да се получи. Все някъде по линията щеше да се намери нестандартно мислещ инжинер, който да си рискува службата и да изпрати напред съобщение гласящо: „Това е смъртоносно, по-полека с него“. И дотам ще е. О, щеше да им отнеме ден-два до Генуа, обаче те имаха седмици в аванс. И все някой друг ще се окаже достатъчно схватлив да сравни съобщението с изпратеното от първата кула. Мангизов ще се измъкне, всъщност направо ще избухне. Ще каже, че щраксът е бил саботиран и ще си е прав. Трябваше да има и друго решение.