Гнуто все пак бяха на прав път. Подмяната на щракса беше вярното решение, но само ако можеше да се направи правилно.
Олян отвори очи. Беше си на бюрото и някой беше пъхнал възглавница под главата му.
Кога ли за последно беше спал на прилично легло? Ах, да, през нощта, когато г-н Помпа го хвана. Беше прекарал някой друг час в легло в хан, с дюшек, който не се опитваше да се движи и не беше тъпкан с камънак. Цяло блаженство.
Непосредственото му минало запрепуска пред очите му. Той простена.
— Добро Утро, Г-н Меентелиг — обади се от ъгъла г-н Помпа. — Бръсначът Ви Е Подострен, Водата Е Сгрята И Съм Сигурен, Че Чаша Чай Ще Дойде Всеки Момент.
— Колко е часа?
— Пладне, Г-н Меентелиг. Не Се Бяхте Прибрали До Зазоряване — каза укорително големът.
Олян отново изстена. Шест часа до надпреварата. И тогава толкова много гълъби ще се завърнат по домовете си, че ще прилича на слънчево затъмнение.
— Налице Е Значителен Ажиотаж — докладва големът, докато Олян се бръснеше. — Стигна Се До Споразумение Стартът Да Е От Площад Сатор.
Олян се загледа в отражението си почти без да го слуша. Той винаги автоматично вдигаше залозите. Никога не обещавай възможното. Всеки може да направи възможното. Трябва да обещаеш невъзможното, защото понякога невъзможното всъщност беше възможно, стига да намериш правилния подход, или поне често можеше да се поразтегнат пределите на възможното. А пък ако се провалиш, е, добре, нали то си беше невъзможно.
Този път обаче той беше отишъл твърде далече. О, нямаше нищо срамно в това да си признае, че карета с коне няма как да мине хиляда мили за час, но Мангизов щеше да натяква за това и Пощата щеше да си остане просто нещо малко и старомодно, изостанало от времето си и неконкурентоспособно. Мангизов щеше да намери някакъв начин да задържи Голямата Магистрална в ръцете си, ще продължи да прави икономии и да убива хора от алчност…
— Наред Ли Сте, Г-н Меентелиг? — попита големът зад гърба му.
Олян се втренчи в собствените си очи, в това, което се мярна в дълбините им.
Майчице.
— Порязахте Се, Г-н Меентелиг — разтревожи се големът. — Г-н Меентелиг?
Жалко, че не си прерязах гърлото, помисли си Олян. Но това беше второстепенна мисъл, промъкнала се някак покрай надигащия се в огледалото мрак. Надзърнеш в бездната и видиш нещо огромно, протягащо се нагоре към светлината. И то шепнеше: „Направи го. Това ще сработи. Повярвай ми.“
Майчице. Това вече беше план, който щеше да сработи, помисли си Олян. Прост и смъртоносен, като бръснач. Но трябваше да си безпринципен човек дори и да си го помислиш.
Е, значи всичко е наред.
Ще те убия, г-н Мангизов. Ще те убия по нашия си начин, начина на мошениците, измамниците и лъжците. Ще ти взема всичко освен живота. Ще ти отнема парите, репутацията, приятелите. Ще те омотая с думи като в какавида. И няма да ти оставя нищо, нито дори надежда…
Той внимателно довърши бръсненето и избърса остатъка от пяната от брадичката си. Нямаше чак толкова много кръв.
— Мисля, че няма да ми дойде зле една солидна закуска, г-н Помпа — каза той. — След което ще трябва да свърша някои неща. Междувременно ще можеш ли, моля те, да ми намериш метла? Обикновена брезова метла. И ми нарисувай няколко звезди по дръжката й.
Когато Олян слезе, пред импровизираните гишета се беше насъбрала тълпа, но като го видяха да влиза, суматохата замря. И се надигнаха приветствени възгласи. Той кимна и махна с ръка и веднага беше наобиколен от хора с пликове. Постара се колкото можа да ги подпише всичките.
— Колкото щеш доп’лнителна поща за Генуа, сър! — ликуваше г-н Грош, проправяйки си път през навалицата. — Никога не съм виждал такъв ден, никога!
— Отлично, прекрасно — измърмори Олян.
— А и пощата за боговете си ’тиде право горе! — продължаваше Грош.
— Радвам се да го чуя, г-н Грош — отвърна Олян.
— Пристигнаха първите марки за Сто Лат, сър! — размаха няколко листа над главата си Станли. — Ранните разпечатки са тъпкани с дефекти, сър!
— Много се радвам за теб — каза Олян. — Но трябва да отида да подготвя някои неща.
— Аха, да! — намигна г-н Грош. — „Някои неща“, а? Както кажете, сър. Отдръпнете се моля, път за Началник Пощата!