Публиката експлодира. „Богове. Наистина си ме бива“ — мислеше си Олян. — „Иска ми се този момент да продължи завинаги…“
— Г-н Ментелик! — извика го един нов глас.
Олян огледа лицата и налучка, кой го е извикал:
— А, г-це Захариса! Наточен ли Ви е моливът?
— Сериозно ли ни казвате, че ще изчакате, докато Голямата Магистрална си подготви съобщението? — попита тя. Смеейки се.
— Точно така — увери я Олян с ръце на блестящите ревери на костюма си. — Ние в Пощенската Служба държим на феър-плея. Ще ми позволите ли, между другото, да използвам случая, да ви съобщя за новата ни Зелена Зелева марка?
— Не отивате ли твърде далече, г-н Ментелик?
— Чак до Генуа, скъпа ми госпожице! Споменах ли, че лепилото е с вкус на зеле?
В този момент Олян не би могъл да се спре за никакви пари. Това беше животът за душата му: да танцува върху лавината, преобръщайки мимоходом света, достигайки до ушите на хората и променяйки умовете им. Заради това пробутваше стъкло за диаманти, заради това караше картите на Намери Дамата да летят под пръстите му, заради това се изправяше усмихнат пред чиновници, проверяващи фалшиви чекове. Това беше усещането, за което той копнееше, чистата необработена възбуда на преодоляването на пределите на възможното…
Гепи Мангизов се задаваше през тълпата като акула сред дребни риби. Хвърли на Олян един грижливо неутрален поглед и се обърна към г-н Пони.
— Някакъв проблем, господа? Хайде, че става късно.
Посред тишина, изпъстрена тук таме с хихикане, Пони се опита да обясни какво става, в степента в която самият той го беше схванал.
— Ясно — заключи Мангизов. — Обожавате да се майтапите с нас, а г-н Ментелик? В такъв случай ми позволете да заявя, че Голямата Магистрална няма да се чувства ощетена, ако потеглите още сега. Мисля, че можем да ви отпуснем няколко часа преднина, какво ще кажете?
— О, разбира се — склони Олян. — Ако от това се почувствате по-добре.
— Наистина ще се почувстваме по-добре — рече мрачно Мангизов. — А и за вас ще е най-добре, г-н Ментелик, да сте далече-далече от тук.
Олян долови интонацията, защото я очакваше. Мангизов изглеждаше добронамерено и държавнически, но окото му беше като тъмно метално топче, а в гласа му се таеше убийствен тембър. А после Мангизов добави:
— Добре ли е г-н Грош? Приемете съболезнованията ми за нападението.
— Нападение ли, г-н Мангизов? Той беше наранен от срутила се греда — отвърна Олян. А този въпрос му даваше правото да е напълно безпощаден, без оглед за последствията.
— О? Значи съм бил дезинформиран — забеляза Мангизов. — Следващия път ще трябва да се постарая да не слушам разни слухове.
— Ще предам благопожеланията Ви на г-н Грош — обеща Олян.
Мангизов му свали шапка:
— Довиждане, г-н Ментелик. Пожелавам Ви много късмет в това Ваше безстрашно начинание. По пътищата се срещат опасни хора.
Олян вдигна в отговор неговата си шапка:
— Възнамерявам съвсем скоро да ги оставя зад гърба си, г-н Мангизов.
Така значи, помисли си той. Казахме каквото имахме да казваме и милата дама от вестника ще си помисли, че сме си дружки или най-малкото, че сме просто конкуренти в бизнеса, натегнато учтиви един към друг. Хайде да поразвалим впечатлението.
— Довиждане, дами и господа — надигна глас той. — Г-н Помпа, ще бъдете ли така добър да оставите метлата в каретата?
— Метла ли? — извърна се рязко Мангизов. — Тази метла ли? Със звездите? Взели сте си метла?
— Ами да. Ще е от полза, ако се строши колата — отвърна Олян.
— Протестирам, Архиканцлере! — изви глас Мангизов, обръщайки се рязко. — Та този човек тук смята да лети до Генуа!
— Нищо подобно не възнамерявам! — възмути се Олян. — Отхвърлям тази инсинуация!
— Затова ли изглеждате толкова самоуверен? — изръмжа Мангизов. И наистина си беше ръмжене, малък белег за първото пропукване.
Метлата можеше да пътува толкова бързо, че да ти се откачат ушите. Нямаше да е нужно да се строшат чак толкова много кули (а небесата знаеха, че те си се трошаха под път и над път), за да може една метла да бие щракалките до Генуа. Особено пък ако минеше напряко, без да й трябва да следва кривулиците на дилижансовия път и следващата го Линия. Вярно, че на Голямата Магистрална трябваше бая да не й върви, а човекът на метлата щеше сериозно да премръзне и вероятно сериозно да умре, но все пак една метла можеше да прелети от Анкх-Морпорк до Генуа за един ден. Просто можеше да се получи.
Лицето на Мангизов беше самото тържество. Сега вече той знаеше какво си е мислил Олян.