Г-ца Миличкова изпуфка едно колело дим и спокойно отговори:
— Още не.
И си спечели с това смесица от поздрави и освирквания.
Олян махна на хората, отпусна се на седалката до кочияша и каза:
— Пълен напред, Джим.
Джим, който беше повече от пълен, плясна с камшик заради подобаващия звук и каретата потегли сред вълна от приветствени викове. Олян се огледа и зърна как г-н Пони решително си проправя път през гъчканака по посока към Кулата на Тепето. После се облегна и се загледа в улиците, осветени от фенерите на дилижанса.
Може пък златото на костюма да действаше и вътрешно, помисли си той. Можеше да го усети как го изпълва като мъгла. Когато си мръднеше ръката, беше сигурен че оставя следа от проблясъци във въздуха. Полетът му продължаваше.
— Джим, нормално ли изглеждам? — попита той.
— Ами че в тая светлина не може да се види много, сър — отговори кочияшът. — Може ли да те питам нещо?
— Заповядай.
— Защо им даде на тея копелдаци само средните страници?
— Поради две причини, Джим. Първо, така ние изглеждаме готини, а те са като хленчещи хлапета. И второ, там бяха всичките му цветни илюстрации. Дочух, че да се кодира такова нещо, трябва цяла вечност.
— С толкова остър ум ще вземеш да се порежеш, г-н Ментелик! Ъ? Адски вярно си е!
— Карай като демон, Джим!
— О, знам аз как да им дам шоу, сър, разчитайте на мен! Дииий!
Камшикът пак изпляска и грохотът на копита отекна от къщите на града.
— Шест коня? — учуди се Олян, докато препускаха по Широката Улица.
— Ъхъ, сър. Може па и аз да си направя име, сър — каза кочияшът.
— Нали ще намалиш малко като стигнем старата магьосническа кула? Аз съм до там. Нали си си взел охрана?
— Четирима, г-н Ментелик — обяви Джим. — Спотаили са се вътре. Все мъже с репутация и достойнство. От мънечки се знаем: Хари Закуската, Тап Черепотрошачката, Мрачен Телом Повредуърт и Безносия Джо Тозър. Все стабилни авери, сър, нямайте грижа, и им се е приискало да си изкарат една ваканцийка в Генуа.
— Ъхъ, всичките сме си зели джапанки и хавлии — изръмжа един глас от вътрешността.
— Предпочитам тях пред дузини стражници — завърши радостно Джим.
Дилижансът профуча покрай предградията. Пътят под колелата стана по-надупчен, но колата все така се люшкаше и танцуваше на стоманените си ресори.
— Като ме оставиш, може и да понамалиш малко. Няма какво толкова да бързаш, Джим — подметна след някое време Олян.
В светлината на фенерите Олян видя как лицето на Джим се озарява от лукавство.
— Вашия План, а, сър?
— Чуден план си е, Джим! — увери го Олян. „И ще трябва да се погрижа да не проработи“.
Светлините на дилижанса изчезнаха, изоставяйки Олян в мразовития мрак. В далечината бледо просветваше грамадната гъбообразна пушилка на Анкх-Морпорк, затулваща звездите. Нещо прошумоляваше из шубрака, а бризът разнасяше аромата на зеле над безбрежните поля.
Олян изчака, докато не придоби нощно виждане. Зърна кулата — стълб от беззвездна тъмнина. Всичко което му оставаше беше да си намери път през обраслия с преплетени клони и възлести корени гъсталак…
Той издаде звук като бухал. Понеже не беше орнитолог, направи го като просто каза:
— Буух буух.
Гъсталакът изригна от бухане, само дето това бяха бухали, гнездящи в стара магьосническа кула, която денем побъркваше хората. Впрочем, това нямаше някакъв видим ефект върху тях, освен че издаваните от тях звуци наподобяваха всяко възможно живо и умиращо същество. Определено имаше малко слон, вероятно известен процент хиена и следи от стара пружина за легло.
Когато врявата утихна, един глас само на няколко стъпки от него изшътка:
— Добре, г-н Ментелик. Аз съм, Адриан. Дай ми ръка и да вървим преди останалите пак да са се сбили.
— Бият ли се? Че защо?
— А, лазят си взаимно по нервите! Напипваш ли въжето? Напипа ли го? Добре. Можеш да тръгнеш по-бързо. Открихме проход и го маркирахме с въже…
Те се забързаха всред дърветата. Човек трябваше да е съвсем близо до кулата, за да види светлината изпод разнебитената врата в основата й. Неизяснения Адриан беше сложил по вътрешната стена няколко от неговите студени светлинки. Камъните се заклатиха под нозете на Олян, когато той се завтече към върха. Той обаче не им обръщаше внимание, а търчеше толкова бързо по витата стълба, че излезе на горната площадка с пирует.
Лудия Ал го хвана за раменете и му рече бодро:
— Не припирай де. Още десет минути и сме готови.
— Щяхме да сме готови още преди двадесет минути, ако някой, да не му споменавам името, не беше изгубил чука — измърмори Здравомислещия Алекс, затягайки някаква тел.