Зад тях се чу кратко възклицание и звукът на доста бързо разгъващо се платнище.
— Вярвайте ми — завърши Олян.
— Никога повече няма да имаме такъв шанс — проточи замислено Лудия Ал.
— Именно! — подчерта Олян.
— На всеки три кули е загинал по един човек — изтъкна Лудия Ал. — Това знаеш ли го?
— Но нали знаеш, че те няма да умрат напълно, докато Линията е жива — възрази Олян. Беше изстрел насляпо, но уцели нещо, той го почувства. И продължи: — А тя е жива докато минава код и те ще живеят в него, Завръщайки се у Дома, завинаги. Да не би да мислите да го спрете? Не можете да го спрете! Няма да спре! Аз обаче мога да спра Мангизов! Вярвайте ми!
Платнището се опъна като платно, все едно кулата се канеше да отплава. Беше двадесет и пет метра високо и десет метра широко и се мърдаше от вятъра.
— Къде се дяна Адриан? — сепна се Олян.
Те погледнаха платното. Втурнаха се към края на кулата. Надзърнаха надолу в мрака.
— Адриане? — извика неуверено Лудия Ал.
Отдолу се обади глас:
— Да?
— Какво правиш там?
— Ами, как да ви кажа… хванал съм се тука… И един бухал току-що ми кацна на главата.
Зад Олян се чу тихо раздиране на плат. Здравомислещия Алекс беше пробил дупка в платнището.
— Ето го! — съобщи той.
— Какво? — не разбра Олян.
— Съобщението! Пращат го от Кула 2! Виж само — Алекс отстъпи малко.
Олян погледна през отвора накъм града. В далечината мигаше една кула.
Лудия Ал отиде до щраксовия апарат и хвана ръчките.
— Е добре, г-н Ментелик, сега да чуем твоя план — склони той. — Алекс, удари ми едно рамо! Адриан, ти… дръж така, а?
— Ама то се опитва да ми напъха в ухото умряла мишка — оплака се гласът отдолу.
Олян затвори очи, подреди мислите си, вилнеещи в главата му от часове, и заговори.
Зад и над него огромното платнище запречваше пряката видимост между двете далечни кули. Пред него кулата на Димящото Гну с размера си наполовината на стандартна кула, щеше да изглежда точно правилния размер от следващата кула, все едно е по-голяма кула на по-далечно разстояние. Нали нощем се виждат само светлините.
Щракалката пред него се размърда и кепенците й затракаха. И ето че нова щракограма пое през небето… Имаше само няколко стотин думи. Когато Олян приключи, щракалката изщрака последните няколко букви и утихна.
След някое време Олян наруши тишината:
— Ще го предадат ли?
— О, да — рече с равен глас Лудия Ал. — И още как. Къде ще ходиш, като си седиш в кулата в планините и ти дойде такъв сигнал? Ще го разкараш от кулата си колкото се може по-бързо.
— Не знам дали трябва да ти стиснем ръката или да те хвърлим от кулата — добави мрачно Алекс. — Това си беше гадно.
— Що за човек трябва да си, за да ти хрумне такова нещо? — рече Лудия Ал.
— Такъв като мен. А сега айде да измъкваме Адриан, а? — побърза да каже Олян. — А после аз най-добре да се връщам в града…
Омнископът е един от най-мощните инструменти, известни в магията и, следователно, един от най-безполезните.
С лекота може да види всичко. Но да го накараш да види нещо е цяло чудо, защото има прекалено много от Всичкото — което ще рече всичко, което се случва, се е случило, ще се случи, би трябвало или би могло да се случи във всички възможни вселени, поради което едно нещо, сиреч някое предварително определено нещо е изключително трудно да се намери. Преди Хексът да си развие контролните тавмаритми, позволяващи му да извърши за ден работа, която би отнела поне десет години на петстотин магьосника, омнископите бяха използвани предимно за огледала, заради възхитителната чернота която показваха. Както се оказа, това беше защото „нищо за гледане“ е това, от което се състои по-голяма част от вселената, и много магьосници си подрязваха ли подрязваха мирно брадите, вглеждайки се в черното сърце на космоса.
Управляемите омнископи бяха голяма рядкост. Трябваше много време да се изготвят и бяха скъпи и прескъпи. А и магьосниците не се напъваха да произвеждат още. Нали омнископите бяха за да гледат те вселената, а не вселената тях.
Освен това магьосниците не се прехласваха по прекаленото облекчаване на живота на хората. Е, поне на хората, които не бяха магьосници. Омнископите бяха редки, скъпоценни и фини артефакти.
Днес обаче беше специален случай и вратите бяха отворени за по-богатите, по-фини и по-хигиенични слоеве на Анкх-Морпоркското общество. Дългата маса беше подредена за Втори Чай. Нищо прекалено — двадесет-тридесет печени птици, няколко студени сьомги, тридесет линейни метра салатен бар, купчини самуни, едно-две бурета бира и, разбира се, една композиция маси с мезета, понеже само една подвижна масичка нямаше как да е достатъчна. Хората си пълнеха чиниите, бъбреха си на групички и, преди всичко, бяха Там. Олян се вмъкна, засега незабелязан, защото хората зяпаха най-големия омнископ на Университета.