После Ветинари се обърна със все същия спокоен тон към Ридкъли:
— Архиканцлере, ще Ви бъда благодарен, ако подканите вашия студент да продължава, ако не възразявате?
— Разбира се! Давайте, професор Колабоун. Имате думата.
— Ъ, ъ, ъ, ъ… по-нататък пише: „Тези хора се сдобиха с контрол над Голямата Магистрална посредством измама, известна като Двоен Лост, за което са използвали предимно пари, доверени им от техните клиенти, които изобщо не са подозирали, че…“
— Спрете да четете това! — извика Зеленобут. — Та това е просто нелепо! Клевета върху клевета!
— Сигурен съм, че вече казах нещо, г-н Зеленобут — вметна Ветинари.
Зеленобут се стресна.
— Добре. Благодаря Ви — каза Ветинари. — Това безусловно са много сериозни обвинения. Разхищение на средства? Убийство? Сигурен съм, че г-н… простете, професор Колабоун е достоен за доверие мъж — Краен Колабоун, най-новият професор на Невиждания Университет, закима трескаво от омнископа, — който чете само каквото му е било доставено, поради което те следва да произхождат от средите на вашата собствена компания. Обвиненията са сериозни, г-н Зеленобут. И отправени пред всичките тези хора. Нима предлагате да ги разглеждам като някаква глезотия? Целият град ни гледа, г-н Зеленобут. А, Стоули изглежда не се чувства добре.
— Тук обаче не е мястото… — направи още един опит Зеленобут, отново усещайки как ледът се пука.
— Тук е идеалното място — не се съгласи Ветинари. — Публично е. При дадените обстоятелства и като се вземе предвид естеството на обвиненията, не се съмнявам, че всички ще настояват колкото се може по-бързо да разнищя този казус, ако ще само за да се докаже, че е бил напълно безоснователен.
Той се огледа. Надигна се цял хор от съгласие. Дори върхушката на обществото обожава шоуто.
— Вие какво ще кажете, г-н Зеленобут? — попита Ветинари.
Зеленобут не каза нищо. Пукнатините се разпростираха навсякъде, ледът се трошеше от всички страни.
— Отлично — заключи Ветинари и се обърна към фигурата зад него. — Командор Ваймс, ще бъдете ли така добър да изпратите хора в офисите на Голямата Магистрална Линия Ад, Анкх-Сто Асошиейтид, Сто и Сто Холдинг, Анкх Фючърс и най-вече в собствеността на Анкх-Морпоркската Меркантилна Кредитна Банка. Уведомете нейния директор, г-н Чийзбъроу, че банката е затворена за ревизия и че бих желал да го видя в моя кабинет при най-ранна негова възможност. Всяко лице във всяка от споменатите фирми, което размести дори и една хартийка преди да пристигнат моите чиновници, ще бъде задържано и подведено под отговорност за всички нарушения, които биха могли да бъдат разкрити там. Нещо повече, докато са в ход тези мерки, нито едно лице, свързано с Голямата Магистрална Линия Ад, нито някой от нейните служители, няма да напуска това помещение.
— Не можете да сторите това! — протестира немощно Зеленобут, вече изтощил настървението си. Г-н Стоули беше рухнал на пода с ръце на главата си.
— Нима? — рече Ветинари. — Нали съм тиранин. Ние така правим.
— Какво става? Кой съм аз? Кое е това място? — изстена Стоули, който изповядваше обработването на почвата при най-ранна възможност.
— Но няма никакво доказателство! Магьосникът лъже! Все някой е бил подкупен! — пледираше Зеленобут. Вече не само че ледът се беше пропукал, а и той се беше озовал на едно парче лед с огромен изгладнял морж.
— Г-н Зеленобут — осведоми го Ветинари, — още една тирада от Ваша страна без някой да Ви е питал, и ще бъдете хвърлен в затвора. Надявам се, че съм ясен.
— По какво обвинение? — Зеленобут беше успял да намери отнякъде последни остатъци високомерие.
— Няма да има нужда от такова! — Ветинари се извърна сред вихър от развяла се като сърцето на мрака роба към омнископа с Краен Колабоун, за когото изведнъж две хиляди мили се оказаха недостатъчна дистанция. — Продължавайте, професоре. Повече няма да има прекъсвания.
Олян наблюдаваше публиката, докато Колабоун се запъваше и не разчиташе правилно думи през остатъка на щракограмата. Тя наблягаше повече на общи приказки, отколкото на конкретни факти, но си имаше и дати и имена и гръмогласни изобличения. Не че имаше нещо ново, не и наистина ново, но беше издокарано в добра реторика и го казваха мъртвите.
„Ние, които намерихме смъртта си по тъмните кули, сега искаме от вас следното…“
Би трябвало да се засрами.
Едно беше да влагаш думи в устата на боговете, нали жреците постоянно правеха това. Това обаче вече прекрачваше границите. Човек трябваше да е пълен негодник, за да му хрумне такова нещо.