— О, да, Ваша Светлост.
— Истина ли е?
— Ами ъъъ… — Пони се заозърта като преследван дивеч. Вярно че си имаше розовите копия, които щяха да докажат на всекиго, че той самият не е нищо повече от човек опитвал се да накара нещата да работят, но точно сега единственото нещо, което изглеждаше като да е на негова страна, беше истината. И той потърси убежище в нея. — Нямам представа как точно, но, ами добре де… понякога, като се качи човек горе на кулата нощем и кепенците тракат и вятърът свири в такелажа, ами, човек може да си помисли, че е вярно.
— Съществува традиция, известна като „Изпращане у Дома“, прав ли съм? — продължаваше лорд Ветинари.
Инжинерът изглежда се изненада:
— Ами, да, сър, обаче… — и Пони се почувства длъжен да развее замалко знамето на един рационален свят, в който точно в този момент не му достигаше вяра. — … Линията беше тъмна преди да пуснем съобщението, така че не виждам как то може да е влязло в…
— Освен ако, разбира се, не са го вкарали мъртвите? — подсказа лорд Ветинари. — Г-н Пони, в интерес на спасението на Вашата душа и, не на последно място, на Вашето тяло, сега ще отидете придружен от един от хората на Командор Ваймс до Кулата на Тепето и ще изпратите кратко съобщение до всички кули. Ще приберете ролата хартия, наричани, както бях осведомен, барабани, от всички без изключение кули по Голямата Магистрална Линия. Правилно ли съм разбрал, че в тях са записани всички съобщения произхождащи от дадената кула и че те не могат да се подправят лесно?
— Но това ще ни отнеме седмици, сър! — възрази Пони.
— В такъв случай ще е уместно да потеглите рано сутринта — реши лорд Ветинари.
Г-н Пони, който изведнъж осъзна, че да е далече от Анкх-Морпорк точно в този момент може да е много разумна опция, кимна и каза:
— Точно така, милорд.
— Междувременно Голямата Магистрална ще бъде затворена — съобщи лорд Ветинари.
— Но това е частна собственост! — избухна Зеленобут.
— Спомнете си, вече ставаше дума за тиранин — Ветинари прозвуча почти добродушно. — Но съм сигурен, че след ревизията ще се прояснят поне някои аспекти на тази мистерия. Един от които, естествено, се състои в това, че г-н Гепи Мангизов не изглежда да присъства в тази стая.
Всички глави се заобръщаха.
— Може да си е спомнил за някоя друга среща? — изказа предположение Ветинари. — Струва ми се, че се измъкна преди известно време.
И директорите на Голямата Магистрална загряха, че председателят им отсъства, те обаче, което беше значително по-лошо, не. Те се скупчиха гръб в гръб.
— Мисля си, дали, хъм, на този етап, не би било уместно поне да обсъдим въпроса лично с Вас, Ваша Светлост? — предложи Зеленобут. — Опасявам се, че не беше лесно да се работи с Гепи.
— Не беше отборен играч той — процеди Финтър.
— Кой, кой? — изхлипа Стоули. — Къде се намирам? Кои са всичките тези хора?
— Повечето време той ни държеше абсолютно на тъмно… — развихряше се Зеленобут.
— Нищичко не си спомням… — нареждаше трескаво Стоули. — Не съм в състояние да свидетелствам, всеки доктор ще го подтвърди…
— Мисля, че от името на всички тук мога да заявя, че от самото начало го подозирахме…
— Умът ми е голямо бяло петно. Нищо, ама нищичко… а, а какво е това нещо тук с пръстите… кой съм аз…?
Лорд Ветинари се взираше в Борда пет секунди повече, отколкото можеше да им понесе, опрял върха на бастуна си в брадичката си. После леко се усмихна.
— Достатъчно — каза той. — Командор Ваймс, мисля че ще е незаконно да задържаме повече тези господа тук. — Когато лицата пред него се отпуснаха в усмивки, огряни от най-голямото съкровище, Надеждата, той добави: — Мястото им е в затвора, командоре. Отделни килии, ако обичате. Тази сутрин ще се срещна с тях. А ако г-н Въртел дойде да Ви види от тяхно име, нали ще го уведомите, че бих искал да си побеседвам с него?
Това звучеше… ами добре. Олян се запъти към вратата докато гълчавата се усилваше и замалко да успее, когато гласът на Ветинари долетя като нож откъм навалицата:
— Напускате ли ни вече, г-н Ментелик? Изчакайте един момент. Защо да не ви закарам до знаменитата Ви Пощенска Служба?
За миг, за частица от секундата, Олян се замисли, дали да не побегне. Но не стори така. Какъв смисъл имаше?
Тълпата припряно отвори коридор, през който да мине лорд Ветинари. Плътно зад него беше Стражата.
В крайна сметка я имаше и свободата да се поемат последствията.
Патрицият се облегна на кожената тапицерия и каретата потегли.
— Каква странна вечер, г-н Ментелик — отбеляза той. — Наистина.
Олян, също като внезапно изпадналия в амнезия г-н Стоули, смяташе, че благоденствието му в бъдеще ще зависи от споделянето на възможно най-малко неща сега.