— Да, сър — каза той.
— Интересно, дали този инжинер ще намери някакво доказателство, че тази странна щракограма е била вкарана в Линията от човешка ръка? — зачуди се той на глас.
— Не знам, милорд.
— Наистина ли?
— Наистина.
— О — каза Ветинари. — Е, известно е, че в някои случаи мъртвите наистина говорят. Медиуми, спиритични сеанси и прочее. Може ли някой да твърди, че не биха използвали щракалките като медиум?
— Не и аз, сър.
— Добре. От понеделник Вашите задължения включват и администрирането на Голямата Магистрална. Градът я национализира.
Е, добре, дотук с бъдещето благоденствие…
— Не, милорд — проговори Олян.
Ветинари вдигна вежда:
— Някаква алтернатива ли има, г-н Ментелик?
— Всъщност тя е частна собственост, сър. Принадлежи на Миличкови и на останалите хора, които я построиха.
— Леле мале, как се обръщат нещата — рече Ветинари. — Бедата обаче е, че, видите ли, те изобщо не разбираха от бизнес, а само от машини. В противен случай щяха да прозрат що за човек е Мангизов. Свободата на предприемачеството върви ръка за ръка със свободата на разорението.
— Беше грабеж чрез цифри — настояваше Олян. — Беше Намери дамата, но със счетоводни книги. Те не са имали никакъв шанс.
Ветинари въздъхна:
— Трудна сделка предлагате, г-н Ментелик.
Олян, който не знаеше, че изобщо се е бил опитвал да сключи някаква сделка, премълча. Ветинари продължи:
— Е, много добре. Въпросът за собствеността ще бъде под мораториум, докато не бъдат разчистени тинестите дълбини на тази афера. Но това, което в действителност имах предвид беше, че прехраната на множество хора зависи изцяло от Голямата Магистрална. Така че, от чисто хуманитарни съображения, сме длъжни да предприемем нещо. Оправете нещата, г-н Началник Пощите.
— Но на главата ми е цялата Пощенска Служба! — изпротестира Олян.
— Надявам се, че е така. Но съгласно моя опит, най-добрия начин да се свърши нещо, е то да се възложи на зает човек — каза Ветинари.
— В такъв случай ще поддържам Голямата Магистрална в действие — обеща Олян.
— Вероятно в памет на мъртвите — подметна Ветинари. — Да, както прецените Вие. А, дойде време да слизате.
Докато кочияшът отваряше вратата, лорд Ветинари се наведе към Олян:
— А да, и Ви предлагам преди зазоряване да идете да се убедите, че в старата магьосническа кула не е останал никой.
— Какво имате предвид, сър? — попита Олян. Знаеше, че неговото лице не е издало нищо.
Ветинари отново се облегна:
— Отлично, г-н Ментелик.
Пред Пощата се беше насъбрала тълпа и когато Олян се запъти към вратата, се надигнаха приветствия. Валеше някакъв сив, осажден дъждец, който не беше много повече от мъгла с известен проблем със напълняването.
Част от персонала го чакаше вътре. Оказа се, че новините още не са стигнали до тях. Дори и денонощната Анкх-Морпоркска мелница за слухове не беше в състояние да го изпревари от Университета до тук.
— Какво стана, г-н Началник Пощата? — закърши ръце Грош. — Те победиха ли?
— Не — отговори Олян, но те доловиха нотката в гласа му.
— А ние победихме ли?
— Това ще го реши Архиканцлерът — каза Олян. — Предполагам, че още седмици наред няма да знаем. Щракалките обаче са затворени. Извинявайте, но всичко е толкова сложно…
Той ги остави да си стоят втренчени в него, докато той самият се затътрузи към кабинета си, в ъгъла на който го чакаше г-н Помпа.
— Добър Вечер, г-н Меентелиг — избумтя големът.
Олян седна и хвана главата си с ръце. Нали беше победа, защо се чувства така? Чувстваше се сякаш е загазил.
Ами залозите? Е добре, ако Оловната тръба стигне до Генуа, ще може да се пледира, че съгласно правилата той е победил, но Олян имаше чувството, че всичките залози ще бъдат отменени. Което значеше, че хората поне ще си върнат парите.
Ще трябва да запази Линията работеща, боговете знаеха как. В известен смисъл беше обещал това на Гнуто, нали? И чудна работа, до каква степен хората бяха започнали да разчитат на щракалките. Без тях той седмици наред нямаше да знае как я кара Оловната Тръба, а и дори Олян беше свикнал с ежедневните новини от Генуа. Без щракалките беше все едно са ти отрязали пръст. Да, обаче щракалките бяха грамадна, тежка машинария, цяло чудовище, с твърде много кули, твърде много хора, твърде много зор. Трябваше да има някакъв начин тя да се направи по-добра и по-стройна и по-евтина… или пък може би тя беше нещо толкова голямо, че никой не би могъл да забогатее от него. Може и тя да беше като Пощенската Служба и печалбата да се окажеше разпределена сред целокупната общественост.