От утре той трябваше да се захване с това сериозно. Прилични пощенски услуги. Много повече персонал. Хиляди неща за свършване и още хиляди други неща за свършване преди да може да се захванеш с тези неща. И вече нямаше да е толкова забавно, с цялото вземане на подбив, каквото и да значи „подбив“, на страховития тромав гигант. Той беше спечелил, така че му оставаше да събере парчетиите и да ги направи да работят. И на следващия ден пак да дойде тук и да го направи отново.
Не се предполагаше всичко да свършва точно пък така. Спечелиш ли, прибираш кинтите и си тръгваш. Нали така трябваше да се развива една игра?
Очите му се спряха на кутията за посланието на Ангамарад, на изкривената му ръждясала скоба, и му се прииска да беше на дъното на океана.
— Г-н Ментелик?
Той вдигна очи. Чиновникът Дръмнот беше застанал на вратата, зад гърба му имаше още един чиновник.
— Да?
— Извинявайте, че Ви безпокоя, сър — каза чиновникът. — Дошли сме да видим г-н Помпа. Само една малка донастройка, ако не възразявате.
— Какво? А. Да. Както и да е. Давайте — Олян махна неопределено с ръка.
Двамата мъже отидоха до голема. Известно време разговаряха приглушено, след което отвиха върха на главата му.
Олян зяпна ужасен. Знаеше, че се прави така, разбира се, но да го видиш си беше шокиращо. Те свършиха нещо, което той не можа да разбере, и черепната кутия беше върната на мястото си със слаб глинен звук.
— Извинявайте, че Ви обезпокоихме, сър — извини се отново Дръмнот и чиновниците си тръгнаха.
Известно време г-н Помпа постоя на колене, после бавно се изправи. Червените му очи се фокусираха върху Олян и големът протегна ръка:
— Аз Не Знам Какво Е Удоволствие, Но Съм Сигурен, Че Каквото Правех Докато Работех За Вас, Трябва Да Беше Такова. Сега Е Време Да Ви Напускам. Имам Друго Поръчение.
— Значи вече не си ми, ъ, инспектор по гаранцията? — продума шашнат Олян.
— Правилно.
— Чакай малко — каза Олян като му попросветна — Ветинари за Мангизов ли те е пратил?
— Не Съм В Правото Си Да Ви Кажа.
— За него ще е, за кого другиго. Значи вече няма да се мъкнеш след мен?
— Вече Няма Да Се Мъкна След Вас.
— И ще съм свободен да ходя където си поискам?
— Не Съм В Правото Си Да Ви Кажа. Лека Нощ, Г-н Меентелиг. — Г-н Попма се спря за малко на вратата. — Не Съм Съвсем Сигурен Също И Какво Точно Е Щастие, Г-н Меентелиг, Но Мисля, Да, Мисля, Че Съм Щастлив, Че Ви Срещнах.
И приклякайки, за да мине през вратата, големът си отиде.
С което остава само върколакът, сети се частица от ума на Олян, по-бърза и от светлината. А тях не ги бива чак толкова с лодки и са пълна скръб като се опре до океани! А сега е полунощ и стражарите търчат натам-насам като щурави, всички са ужасно заети, а аз си имам малко кинти и все още си пазя диамантения пръстен и тесте карти… Кой ще забележи? Кой го е еня? Кой ще го е грижа?
Би могъл да отиде къде ли не. Но този, който си мислеше това, не беше самият той, а стари мозъчни клетки, минали на автоматик. Нямаше къде да се ходи, вече нямаше.
Той отиде до голямата дупка в стената и погледна надолу към залата. Някой тук изобщо прибираше ли се у дома? Да, но сега, когато новините се разпространиха, иска ли човек да има някаква надежда да изпрати нещо закъдето и да е утре, оставаше му само Пощата. Дори и сега тя кипеше от дейност.
— Чаша чай, г-н Ментелик? — чу той зад гърба си гласа на Станли.
— Благодаря, Станли — не си даде труда да се обръща Олян.
Долу г-ца Маккалариат се беше качила на някакъв стол и заковаваше нещо на стената.
— Всички казват, че сме спечелили, сър, щото щракалките са затворени щото директорите са в затвора, сър. Казват че на г-н Прав му стига само да стигне до там! Но г-н Грош казва, че букмейкърите сигурно няма да платят, сър. А пък кралят на Ланкър иска някои марки, но няма да ни е много изгодно, сър, понеже те там пишат по не повече от десет писма годишно. Ама все пак им показахме ние на тях, а, сър? Пощенската Служба се завърна!
— А, това е някакъв плакат — каза си на глас Олян.
— Моля, г-н Ментелик? — не разбра Станли.
— Ъ… нищо. Благодаря, Станли. Приятно ти прекарване с марките. Хубаво е да те види човек толкова… изправен…
— То е като цял нов живот, сър — сподели Станли. — Най-добре да вървя, сър, щото ще им трябва помощ със сортирането…
Плакатът беше грубичък. Пишеше: „Благодаря Ви, г-н Ментелик!“
Мрак обзе Олян. Всеки път след като спечелеше, беше лошо, но никога не е било чак толкова зле. Дни наред умът му беше в полет и той се чувстваше жив. Сега се усещаше вкочанен. Те пък да вземат да сложат такъв плакат, а той си беше все същият лъжец и крадец. Той да ги измами всичките, а те, ей ги на, да вземат да му благодарят задето ги е измамил.