Един тих глас се обади иззад гърба му:
— Лудия Ал и момчетата ми казаха какво си направил.
— О — успя само да каже Олян, все още без да се обръща. Сега тя ще си запали цигара, помисли си той.
— Хич не беше мило, ама хич — продължаваше Прелест-Хубавинка Миличкова с все същия безизразен глас.
— Мило нещо нямаше как да свърши работа — отбеляза Олян.
— Да не вземеш да ми кажеш сега, че духът на брат ми ти е подшушнал идеята? — поиска да знае тя.
— Не. Сам си го измислих — отговори той.
— Добре. Само да се беше опитал, щеше да куцаш до края на живота си, повярвай ми.
— Благодаря ти — каза мрачно и хладно Олян. — Беше просто лъжа, на която бях сигурен, че хората ще поискат да повярват. Просто една лъжа. Беше начин да запазя Пощата и да изтръгна Голямата Магистрална от ръцете на Мангизов. Може би ще си я върнеш, стига да си я искаш. Ти и всички останали, метнати от Мангизов. Ще помогна, колкото мога. Но не искам благодарности.
Той я усети как се приближава до него.
— Не е лъжа — каза тя. — Това е, каквото би трябвало да бъде. Майка ми се зарадва.
— Да не би тя да си мисли, че е вярно?
— Тя не иска да си мисли, че не е.
Никой не иска. Това не мога да го понеса, мислеше си Олян.
— Виж, знам как изглеждам отстрани — заобяснява той. — Аз не съм този, за когото ме мислят всички. Просто исках да докажа на себе си, че не съм като Мангизов. Че съм повече от чук, нали разбираш. Но съм си все така шмекер и половина. Мислех си, че ти поне знаеш това. Толкова съм добър в подправянето на искреност, че понякога и самият аз се обърквам. Бъркам в главите на хората и…
— Лъжеш единствено себе си — каза г-ца Миличкова и посегна да го хване за ръката.
Олян… се изтръгна, избяга от сградата, че и от града и се върна към стария си живот, по-точно животи, постоянно в движение, продаващ стъкълца за диаманти, но някак си вече като че ли не му ставаше, блясъкът си беше отишъл, удоволствието се беше изгубило, даже и картите комай престанаха да работят за него и парите му привършиха и една зима в някакъв хан, който всъщност не беше повече от сайвант, той се обърна с лице към стената…
И му се яви ангел.
— Какво стана току-що? — попита г-ца Миличкова.
Може пък да може да ти се явават два пъти…
— Просто ми мина една мисъл — каза Олян.
И се остави на златния прилив. Той ги беше измамил всичките, дори и сега. И най-хубавото беше, че можеше да продължи да си го прави, нямаше нужда да престава. Само трябваше да си напомня, по веднъж на някой друг месец, че всеки момент би могъл да си тръгне. При условие, че знаеше, че би могъл, изобщо нямаше да му се налага. А ето я г-ца Миличкова, при това без цигара в устата, само на две педи от него. Той се наведе и…
Отзад някой шумно се прокашля. Оказа се, че е Грош с голям колет в ръце.
— Д’ ме прощавате, че ви прекъсвам, сър, но това тук току-що пристигна за Вас — каза той и изсумтя неодобрително. — Куриер, ама не от наш’те. Та си рекох аз, най-добре д’ го занеса право при Вас, щото понеже има нещо мърдолещо в отвътрешността му…
Вярно че имаше. Както и дупки за въздух, забеляза Олян. Той отвори предпазливо капака и си дръпна пръстите тъкмо навреме.
— Дванайсе и половина процента! Дванайсе и половина процента! — развряска се какадуто и кацна върху шапката на Грош.
В колета нямаше бележка, нито каквото и да е друго, освен адреса.
— Защо му е на някого д’ ви праща папагал? — зачуди се Грош, не смеейки да подаде ръка в обсега на кривия клюн.
— Това беше от Мангизов, нали? — обади се г-ца Миличкова — Дал ти е птицата?
Олян се усмихна:
— Да, така изглежда. Осминки!
— Дванайсе и половина процента! — изкряска какадуто.
— Ще го отнесете ли, г-н Грош? — каза Олян. — Научи го да казва… да казва…
— Вярвай ми? — предложи г-ца Миличкова.
— Добро попадение! — зарадва се Олян. — Да, това да бъде, г-н Грош.
Когато Грош си тръгна с какадуто, блажено балансиращо на рамото му, Олян отново се обърна към жената до него.
— А утре — обяви той. — определено възнамерявам да върна люстрите!
— Какво? Та тук ще се озориш да намериш и малко таван — разсмя се г-ца Миличкова.
— Първостепенните неща са си първостепенни. Вярвай ми! А после, кой знае? Може пък да намеря някъде и изисканото полирано гише! Няма край на това, което е възможно!
А отвън, в оживената пещера, от покрива западаха бели пера. Може и да са били от ангел, но по-вероятно ще да са били от гълъб, който някой ястреб разфасоваше на някоя от гредите. Обаче все пак си бяха пера. Въпрос на стил.