— Пълни ли са мастилниците, чирак Станли? — изрече тържествено той.
— Тъй вярно, Младши Пощальон Грош, пълни до дълбочина един сантиметър от ръба, съобразно Правилника за Гишетата на Пощенската Служба, раздел Ежедневна Поддръжка, Правило С18 — отговори Станли.
Зашумоляха страниците на прелистваната от Грош огромна книга на подставката пред него.
— Може ли да видя картината, г-н Грош? — попита нетърпеливо Станли.
Грош се усмихна. Това се беше превърнало в част от церемонията и той отговори както отговаряше всеки път:
— Добре, но за последен път. Не е на добре да се гледа твърде често лицето на бог. Или друга част.
— Но ти каза, че в голямата зала е имало негова златна статуя, г-н Грош. Хората през цялото време ще да са я гледали.
Грош се поколеба. Станли обаче си растеше. Рано или късно ще трябва да научи.
— Имай предвид, хората надали са гледали точно лицето му — каза той. — Очите им се спираха най-вече на… крилете.
— На шапката му и на глезените му — промълви благоговейно Станли. — За да може пощата да лети със скоростта на… поща.
Малка капчица пот се откъсна от челото на Грош.
— Предимно на шапката му и на глезените му, о, да — поправи го той. — Но… ъъъ… не само там.
Станли се вгледа в картинката.
— А, да. Досега не го бях забелязвал. Има си крилца на…
— На смокиновия лист — намеси се бързо Грош. — Така се нарича.
— Защо му е това листо там? — поинтересува се Станли.
— А, ’сички са ги имали т’кива в стари дни, щото така е Класично — рече Грош, с облекчение отдалечавайки се от неудобната тема. — Смокинов лист е т’ва. От смокиня.
— Ха-ха, ама смешното тук е, че наоколо не виреят смокини! — изтъкна Станли с тона, с който се изтъква недостатък на дълго задържала се догма.
— Да, момко, точно тъй, ама без друго това листо беше от тенекия — каза търпеливо Грош.
— Ами крилете? — попита момчето.
— Ами та-ака де, предп’лагам ш’да са си мислили, че колкото повеч криле, толкоз по-добре — обясни Грош.
— Да, но да р’чем, че крилете на шапката и глезените откажат, тогава ш’го държи във въздуха само…
— Станли! Че това е само статуя! Недей се вълнува толкоз! Я се успокой! Нали не щеш да обезпокоиш… тях.
Станли клюмна.
— Те пак… ми шепнаха, г-н Грош — довери той тихо.
— Да, Станли. На мен също ми шепнат.
— Спомням си как последния път ми говориха през нощта, г-н Грош — говореше с треперещ глас Станли — Затворих си очите, а все тъй виждах писмената…
— Да, Станли. Не се безпокой за това. Опитай се да не мислиш за това. Г-н Ментелик е виновен, задето ги разбичка. Да оста’им нещата на течението им, ако питаш мене. Никой не ще да слуша, а накрая к’во? Научават го те, ама по мъчния начин.
— Като че беше вчера, когато онея стражници очертаха с тебешир г-н Млък — целият се разтресе Станли. — Неговото беше мъчен начин!
— Успокой се, айде, успокой се — потупа го нежно по рамото Грош. — Айде, че ш’ги разбудиш. Мисли си за карфици.
— А каква ужасна срамота, г-н Грош, че все не могат да доживеят достатъчно дълго, че да Ви направят Старши Пощальон!
Грош изсумтя.
— Стига толкова. Т’ва не е важно, Станли — каза той с буреносно лице.
— Да, г-н Грош, ама Вие сте стар, толкова стар, а пък все още сте само Младши По… — настояваше Станли.
— Казах стига, Станли! А с’га я вдигни пак фенера. А така. Тъй по̀ бива. Аз пък ш’им почета някоя страница от Правилника, т’ва тях винаги ги успокоява. — Грош си прочисти гърлото и обяви: — Ш’се чете от Книгата Правилник, Часове на Доставките (за Града) (с Изключение на Недели и Окторници). Както следва: Часовете, в които писмата надлежи да се събират от Подателите за съответните доставки в границите на градските стени на Анкх-Морпорк са както следва: Среднощна поща през осем часа вечерта, за Първа Доставка; осем часа сутринта, за Втора Доставка; десет часа сутринта, за Трета Доставка; дванадесет часа на обяд, за Четвърта Доставка; два часа следобяд, за Пета Доставка; четири часа следобяд, за Шеста Доставка; шест часа следобяд, за Седма Доставка. Туй бяха часовете и аз ги прочетох.
За момент Грош клюмна, след което рязко затвори книгата.
— Защо правим това, г-н Грош? — попита смирено Станли.
— Зарад’ свато-тъстството — отвърна г-н Грош. — Ето защо. Свато-тъстството, то погуби Пощата, и още алчността и Адски Тъпия Джонсън и Новото Пийе.
— Пиле ли, г-н Грош? Как може пиле да…
— Не питай, Станли. Тук става сложно и няма нищо за карфици.
И те взеха фенерите и си тръгнаха.
Когато излязоха, нещо в помещението зашепна.