— Хората говорят какво ли не, милорд — започна уморено Въртел. — Фактите обаче са, че г-н Миличков е бил сам в онази кула. Обезопасителното му въже определено не е било закачено. Било е нещастен случай, каквито се случват често. Да, знаем, че хората казват, че пръстите му са били премазани, но в случай с падане от такава височина и съпътстващото блъскане в кулата, защо това трябва да ни учудва? Уви, в този момент Голямата Магистрална Линия Ад не е популярна, откъдето се явяват всички тези злостни и безоснователни нападки. Както посочи г-н Конскипръж, няма никакво доказателство, че това, което се е случило, е било нещо повече от трагичен инцидент. И, ако ми позволите да говоря откровено, по каква точно причина сте ни извикали тук? Клиентите ми са заети хора.
Ветинари се облегна и събра връхчетата на пръстите си.
— Да си представим една такава ситуация — каза той. — Няколко амбициозни и много изобретателни мъже създават забележителна комуникационна система. Това, което те имат, е страстно вдъхновение, в огромни количества. Това което те нямат, са пари. Те не са свикнали с пари. Така че те се срещат с някои… хора, които ги запознават с други хора, много любезни хора, които срещу, хъм, четиридесет процентно участие в предприятието им предоставят толкова необходимите им парични средства, както и, нещо много важно, бащински съвети и препоръка за една наистина добра счетоводна фирма. И така, те действат и ето че пари идват и пари си заминават и по някое време те разбират, че не са чак толкова финансово стабилни, колкото са си мислили и че всъщност имат нужда от още пари. За щастие това не е проблем, защото на всички им е ясно, че някой ден предприятието ще стане мина за пари, така че какво толкова ако подпишат за още петнадесет процента? Нали това са само пари. Те не са съществени по начина, по който са съществени механизмите, нали? После обаче разбират, че да, съществени са. Всъщност те са всичко. Внезапно светът им се обръща надолу с главата, внезапно онези мили хора вече не са толкова мили, внезапно се оказва, че всичките документи, набързо подписани, защото тези приятелски усмихнати хора са посъветвали да бъдат подписани, означават, че в действителност те не притежават нищо, нито патенти, нито имущество, нищо. Всъщност не притежават дори съдържанието на собствените си глави. Дори и идеите, които тепърва биха им хрумнали, очевидно не им принадлежат. И въпреки всичко това, те все още някак дължат пари. Така че някои бягат, някои се спотаяват, а някои се опитват да се борят, което е крайно глупаво, защото се оказва, че всичко е съвършено законно. Някои приемат работа от нисък ранг в предприятието, защото все някак трябва да се живее и защото предприятието и без това притежава дори и сънищата им през нощта. И въпреки това изглежда нищо незаконно изобщо не се е било случвало. Бизнесът си е бизнес.
Лорд Ветинари отвори очи. Хората около масата го гледаха.
— Само размишлявах на глас — каза той. — Сигурен съм, че ще посочите, че правителството си няма работа тук. Знам, че г-н Мангизов ще го изтъкне. Там е работата обаче, че откакто вие придобихте Голямата Магистрална за нищожна част от стойността й, забелязвам, че повредите зачестиха, скоростта на съобщенията намалява, за сметка на това потребителските цени растат. През последната седмица Голямата Магистрална беше затворена за общо почти три дни. Не можехме да говорим дори със Сто Лат! Много далече от „Бързо като светлината“, господа.
— Това беше необходима профилактика… — започна г-н Въртел.
— Не, това бяха ремонти — сряза го Ветинари. — При предишната управа системата спираше по за един час всеки ден. Това беше профилактика. Сега кулите работят, докато не се строшат. Какво си мислите, че правите, господа?
— Това, милорд, с цялото ми уважение, не е Ваша работа.
Лорд Ветинари се усмихна. За пръв път тази сутрин усмивката му издаваше истинско удоволствие.
— А, г-н Гепи Мангизов, тъкмо се чудех, кога най-сетне ще Ви чуя гласа. Бяхте толкова нехарактерно мълчалив. С особен интерес прочетох последната Ви статия във „Вестника“. Във Вас се забелязва толкова страст относно свободата. Три пъти използвахте думата „тирания“ и веднъж думата „тиранин“.
— Недейте да се отнасяте пренебрежително към мен, милорд — отвърна Мангизов. — Ние притежаваме Голямата Магистрална. Тя е наша собственост. Разбирате какво значи това, нали? Собствеността е основа на всяка свобода. Е, клиентите може и да се оплакват от качеството на услугата и от цените, но клиентите винаги се оплакват от такива работи. Независимо от цената обаче, ние не се оплакваме от липса на клиенти. Преди да се появят семафорите, на новините от Генуа им трябваха месеци да стигнат дотук, а сега идват за няма и ден. Това е магия, която хората могат да си позволят. Ние отговаряме пред нашите акционери, милорд. А не, с цялото ми уважение, пред Вас. Това не е Ваша работа. Това е наша работа. Това е наш бизнес и ние ще го управляваме съобразно пазара. Надявам се, че тук няма тирания. С цялото ми уважение, това е свободен град.