— Винаги съм си мислил, милорд, че това, от което светът наистина има нужда, са по-добре организирани каталожни шкафове — отговори Дръмнот след известна пауза.
— Хъм — замисли се Лорд Ветинари. — Със сигурност и това е възможна гледна точка.
Той замря. Сред украсите над камината едно херувимче бавно се завъртя със слаб престъргващ звук. Ветинари вдигна вежда към Дръмнот.
— Незабавно ще си поговоря с чиновник Брайън, милорд — каза чиновникът.
— Добре. Кажи му, че ще трябва по-често да излиза на чист въздух.
Глава четвърта
Знак
— Айде Сега, Г-н Меентелиг, Какво Добро Може Да Се Постигне С Насилие? — боботеше г-н Помпа. Огромните му крака се клатеха от мятането на Олян в хватката му.
Грош и Станли се бяха свили в далечния край на съблекалнята. Един от натуралните лекове на г-н Грош шуртеше от масата и обагряше дюшемето в мораво.
— Бяха все злополуки, г-н Ментелик! Нещастни случаи, всичките! — каканижеше Грош. — Всичко тук след четвъртия беше пълно със Стража! Все нещастни случаи, тъй казаха те!
— Да бе! — изкрещя Олян. — Четирима за пет седмици, а? Обзалагам се, че тук през цялото време все това става! О божичко, това направо ме уби! Пишете ме умрял, а? Само дето още мърдам! Ветинари, значи, а? Знае той как да спести цената на едно въже, няма що! Свършено е с мен!
— Една само чашчица бром със сяра и веднага ш’се почуствате по-д’бре, сър — вметна с разтреперан глас Грош. — Ето, чайникът вече ври…
— Една чаша чай няма да е достатъчна! — взе се в ръце Олян, или поне започна да се държи сякаш се е взел в ръце, вдиша дълбоко и театрално и продължи. — Добре, г-н Помпа, добре, сега вече можете да ме пуснете.
Големът го освободи от хватката си. Олян се изправи.
— Е, г-н Грош?
— Кат’ Ви гледам аз, на истински мязате в крайна сметка — каза замислено старецът. — Някой от тъмните чиновници ням’ше да го избие така на ковчежник, ням’ше. А си помислихме, виждате ли, че сте един от онея специалните хора на нег’ва светлост. — Грош се засуети около чайника. — Без да се обиждате, ама у Вас има повечко цвят, отколк’то у типичния драскач.
— Тъмни чиновници ли? — учуди се Олян и в този момент го озари споменът. — А да… имате предвид онези яките мъже с черните костюми и бомбета, нали?
— Същите. Някои са чираци в Гилдията на Убийците. Гадни неща могат д’ ти сторят ако си го наумят, тъй подочух.
— Не ги ли нарекохте драскачи?
— Тъй де, ама не казах, с к’во драскат и по к’во, хъ-хъ — Грош забеляза изражението на Олян и се закашля. — Д’ме прощавате, сър, нямах т’ва предвид, аз само д’ се пошегувам. Смятаме ние, че последният началник пощите, дето имахме, г-н Кутсузагробов, та той беше тъмен чиновник. И хич не го обвинявам, с име като неговото. Та той все душеше навсякъде.
— И за какво мислите, че е душил? — попита Олян.
— Е, така де, г-н Млък, той беше първият, свестен чиляк беше, та той падна в голямата зала от петия етаж и пльок, сър, пльок на мраморния под. Та право на главата си. Беше малко… размазано, сър.