Олян хвърли един поглед към Станли, който се беше разтреперил.
— А после г-н Сайдбърн. Той падна по задното стълбище и си счупи врата, сър. А, извинявайте сър, но стана единайсе и четирисе и три. — Грош отиде до вратата и я отвори, Мотльо влезе и Грош пак затвори вратата. — В три часа сутринта, тогаз беше. Търкул през пет етажа, стъпало по стъпало. И всеки кокал по него дето можеше да се строши, сър, беше строшен.
— Значи се е разхождал горе без осветление, така ли?
— Не ’нам, сър. Но за стълбищата знам, сър. На стълбищата цялата нощ светят лампи. Станли ги пълни всеки ден тях, прецизно като Мотльо.
— Доста ще да ги използвате тези стълби, а? — учуди се Олян.
— Не, сър, никога, освен само за пълненето на лампите. От оная страна почти всичко е задръстено с поща. Но Правилникът на Пощенската Служба е изричен, сър.
— Ами със следващия? — продължаваше да пита Олян, но вече малко по-хрипливо. — Пак ли някоя злополука с падане?
— О, не, сър. Г-н Игнавия, тъй се казваше. Казаха, че било сърцето му. Той просто си лежеше мъртъв на петия етаж, сър, мъртъв като кютук, а лицето му изкривено, все едно е видял призрак. По естествени причини било, тъй казаха. Еее добре де, по туй време Стражата беше запълнила всичко тук, за т’ва може д’ се разчита на нея. Нямало е никой наблизо, тъй казаха те, и по него нямало ник’ва следа. Чудна работа, че не сте чули за туй, сър. Беше във вестника.
Само дето човек няма особени шансове да следи новините, когато е в килията за смъртници, помисли си Олян.
— Нима? — каза той на глас — А как ли ще да са разбрали, че е нямало никой наблизо?
Грош се приведе и понижи заговорнически глас:
— В Стражата има върколак, всички го знаят туй, а един върколак, сър, още малко и ш’ земе, пустите д’ го земат, да подуши и цвета на дрехите дето е носил някой.
— Върколак — каза с равен глас Олян.
— Да. Както и да е, а онзи преди него…
— Върколак значи.
— Тъй де, казах Ви, сър — изтъкна Грош.
— Проклет върколак значи.
— К’во ли няма по света, сър. Както и да е…
— Върколак — и Олян най-сетне се събуди от кошмара си. — И нищо ли не казват на посетителите?
— Е сега, сър, как да го сторят туй? — зауспокоява го Грош. — Табела ли да окачат на входа? „Добре Дошли в Анкх-Морпорк, Имаме Си Върколак“, а, сър? В Стражата е тъпкано с джуджета и с тролове и голем имат, от свободните, без да казвам нещо срещу присъстващите г-н Помпа, и още един-два гнома и зомби и… дори един Нобс.
— Нобс? Какво е Нобс?
— Ефрейтор Ноби Нобс, сър. Не сте ли го срещали още? Казват, че той си имал официална тапия, че бил човек, а кой ш’ има нужда от такава, а? За щастие е само един, тъй че не може да се размножава. Тъй де, от всичко по малко си имаме. Много космополитично, сър. Не харесвате ли върколаци?
Познават те кой си по миризмата, мислеше си Олян. Умни са като човек и могат да ти хванат следата по-добре от който и да е вълк. Могат да проследят дирята след дни, дори ако си се покрил с отвличаща миризма, всъщност, особено ако си се покрил с отвличаща миризма. Е, има и начини да се оправи човек, ако знае, че по петите му ще има върколак. Нищо чудно че ме сгащиха така. Трябва да има закон срещу това!
— Не особено — каза той на глас и отново погледна Станли. Полезно беше да се наблюдава Станли, докато Грош говореше. Сега очите на момчето се бяха завъртяли така, че беше останало само бялото им.
— Ами г-н Кутсузагробов? — продължи да разпитва Олян. — Този дето е водил разследване за Ветинари? С него какво стана?
Станли се тресеше като храст при силен вятър.
— Ъъъ, на Вас нали Ви дадоха връзка с ключове, сър? — подпита Грош с глас звънтящ от невинност.
— Да, разбира се.
— Е, обзалагам се, че един ключ липсва — каза Грош. — Стражата го прибра. Само един имаше. Някои врати трябва да си остават затворени, сър. Всичко свърши и край с него, да, сър. Г-н Кусузагробов умря при производствена злополука, тъй казаха те. Нямало е никой наблизо. Не Ви трябва да ходите там, сър. Някои неща така се разкапват, че най-добре да ги зарежеш, да, сър.
— Не мога — заяви Олян. — Аз съм началникът на пощите. Това е моята сграда, нали? Аз решавам къде да ходя, Младши Пощальон Грош.
Станли затвори очи.
— Да, сър — каза Грош с тона, с който се говори на малки деца. — Но хич не Ви трябва да ходите там… сър.
— Главата му беше по цялата стена! — изврещя Станли.
— Майчице, ей сега вече го разстроихте, сър — въздъхна Грош и се засуети около момчето. — Няма нищо, м’чето ми. Ей с’гичка ш’ти дам от хапчетата…
— Станли, коя е най-скъпата карфица, произвеждана някога индустриално? — намеси се бързо Олян.