Нямало било никой край него значи? Но те не бяха хора, те бяха… ами бяха си инструменти. Ето ти я производствената злополука.
Главата му беше по цялата стена…
Ще трябва да я разчепкам аз тая работа. Налага се, иначе то ще се спотайва и ще ме дебне. Докато всички ми казват само лъжи. Ха, на майстор шмекер шмекерии ще пробутват.
— Ммм? — произесе той като се усети, че е пропуснал нещо.
— Питах, дали може да отида и да я оставя в моята колекция, г-н Началник Пощите? — повтори Станли.
— Какво? А, да. Добре. Да. И я лъсни едно хубаво.
Докато момчето се оттегляше с шантавата си походка в неговия край на съблекалнята, Олян забеляза, че Грош го гледа някак странно.
— Добра работа, г-н Ментелик — рече той. — Добра работа.
— Благодаря, г-н Грош.
— Остро зрение ш’да сте имали, остро — продължаваше старецът.
— Е, светлината нали се отразяваше от нея и да вземе да ми блесне направо…
— А неее, имах предвид, че не е лесно да се видят павета по Пазарна Улица, щото е покрита с тухли, да.
Олян отвърна на безизразния му поглед с един още по-безизразен:
— Тухли, павета, на кой му пука?
— Е да, вярно. Не е толкоз важно — съгласи се Грош.
— А сега — смени темата Олян, почувствал нужда от малко свеж въздух, — имам да свърша малко работа. Бих искал да дойдете с мен, г-н Грош. Можете ли да намерите някакъв кози крак? Вземете го, моля. Ще се нуждая също и от Вас, г-н Помпа.
Върколаци и големи, големи и върколаци, точеха се мислите на Олян. Засега оттук няма мърдане. Така че бих могъл и да го взема насериозно.
Ще им покажа аз на тях един знак.
— Имам един такъв навик — каза им той, докато ги водеше по улиците. — Отнася се до знаци.
— Знаци ли, сър? — Грош се стараеше да се придържа колкото се може по-близо до стените.
— Да, Младши пощальон Грош, знаци — повтори Олян и си отбеляза как старецът се присви на „младши“. — Особено знаци с липсващи букви. Видя ли такъв, автоматично прочитам това, което казват липсващите писмена.
— И как може да стане това, сър, щом като те липсват? — поинтересува се Грош.
А, ето едно обяснение за факта, че си заседнал в разкапваща се вехта сграда и по цял ден само си правиш чай от камънаци и треволяци, помисли си Олян. А на глас каза:
— Има си чалъм. Е, може и да греша, разбира се, но… А, тук сме наляво…
Улицата беше доста оживена и салонът беше точно срещу тях. Беше тъкмо каквото Олян се надяваше.
— Voila — обяви той и, припомняйки си аудиторията си, добави — Което ще рече, ето го.
— Че т’ва е няк’ва бръснарница — даде колебливия си принос към разговора Грош. — За дами.
— От стара коза яре си ти, Контроливър, нищо не ти убягва — насърчи го Олян. — А надписът на табелата над вратата с тези големи зеленикави букви е…?
— „При Хуго“ — прочете Грош. — И какво?
— Точно така, „При Хюго“. С „у“, а не с „ю“, както сигурно би предпочел този коафьор, причината за което е… тук сигурно би могъл малко да ми помогнеш, надявам се…?
— Ъъъ… — Грош се взираше трескаво в писмената, подканяйки ги да разбулят значението си.
— Топло, Контроливър, топло — пак взе нещата в свои ръце Олян. — Няма „ю“, защото няма и никога не е имало такава буква във въодушевяващия лозунг, украсяващ фронтона на нашата обична Пощенска Палата, г-н Грош. Имам предвид предницата на сградата. Това е причината за „Макът нощен“ и за „Не мат да срат“, г-н Грош.
Трябваше да мине някое време, докато умственият изгрев озари г-н Грош, но когато това се случи, Олян вече беше готов за него.
— Не, не, не! — запротестира той, хвана стареца за мазната му яка, като едва не го събори, когато оня хукна напред. — Ние не действаме по този начин, нали?
— Но т’ва е имущество на Пощата! Т’ва е по-лошо от кражба, по-лошо! Т’ва е предателство! — крещеше Грош.
— Именно — рече Олян. — Г-н Помпа, ако само попридържите нашия приятел тук, аз ще отида и ще… обсъдя въпроса. — Олян му връчи освирепелия младши пощальон и поизтупа костюма си. Изглеждаше малко поизмачкан, но и така щеше да мине.
— И какво ще правите? — поиска да знае Грош.
Олян включи лъчезарната си усмивка:
— Нещо, в което съм добър, г-н Грош. Ще говоря с хората.
Пресече улицата и отвори вратата на салона. Звънна камбанка. Във фризьоския салон имаше редица малки кабинки и въздухът беше сладък и захаросан и някак си като че ли розов. Точно до вратата имаше малко бюро с голям отворен дневник. Беше пълно с цветя, а младата жена зад бюрото му хвърли надменен поглед, който щеше да струва на шефа й много пари.
Тя изчака Олян да заговори пръв.
Той си придаде мрачно изражение, приведе се над бюрото и произнесе с глас, имащ всичките белези на шепот, обаче можещ да се чуе доста надалеч: