Е, той ще ги надиграе всичките! Няма да се опитва да избяга, все още не! Щом като един голем може да си изкупи свободата, защо да не може и той? Той ще снове натам насам и ще си дава зор и ще се прави на много работоспособен и ще праща всички сметки на Ветинари, защото е било извършено в служба на държавата! И той няма да има какво да възрази, нали?
И ако Олян фон Ментелик не съумее да загребе мъничко отгоре, тоест много отгоре и отдолу, а може би и по малко от всички страни, значи изобщо не го е заслужавал! И тогава, когато всичко потръгне и парите завалят… е тогава ще дойде време и за планове за големия удар. Достатъчно много пари могат да купят достатъчно мъже с ковашки чукове.
Работниците се покатериха обратно на плоския покрив. Още веднъж се чуха възгласи на нестройно одобрение от към тълпата, решила, че забавлението си го биваше, въпреки че никой не падна.
— Какво ще кажете, г-н Грош? — попита той.
— Добре изглежда, да, добре изглежда — измърка Грош, когато тълпата се пръсна и те се завръщаха към Пощенската палата.
— И нищо не е било обезпокоено, нали?
За изненада на Олян Грош го потупа по рамото и прошепна:
— Не знам защо нег’ва светлост Ви е пратил тук, сър, наистина не знам. Намеренията Ви са добри, то се вижда. Но ако послушате съвета ми, сър, бягайте оттук по живо по здраво.
Олян хвърли един поглед към вратите на сградата. Г-н Помпа беше отзад. Просто ей така застанал с ръце висящи покрай тялото му. Огънят в очите му беше като стара жарава.
— Не мога да направя това — каза чистосърдечно той.
— Драго ми става, като го казвате, сър, но т’ва не е място за млад човек с бъдеще — настояваше Грош. — Колкото до Станли, на него само му дай да има карфиците си. Вие обаче, сър, Вие можете да отидете далече.
— А не, изобщо не мисля, че мога така — възрази Олян. — Честна дума. Моето място, г-н Грош, е тук.
— Боговете да Ви благословят задето казахте това, сър, боговете да Ви благословят — просълзи се Грош. — Някога ние бяхме герои. Хората ни искаха. Всички гледаха, кога ш’ дойдем. Всички ни познаваха. Ех някога, тук беше голямо нещо. Някога бяхме пощальони!
— Ей, шефе!
Олян се озърна. Трима души се бяха забързали към него и му се наложи да подтисне автоматичния порив да си плюе на петите, особено след като един от тях извика:
— Да, това е той!
Единият от тях беше сутрешният зарзаватчия. Възрастна двойка се тътреше зад него. По възрастният мъж, имащ решителното лице и добросъвестната изправена осанка на човек ежедневно укротяващ опърничави зелки, спря на два пръста пред Олян и изрева:
— Ти ли си ’пощальонът, млади момко?
— Да, сър, предполагам, че съм аз — измънка Олян. — С какво бих могъл да…
— Ти си ми доставил това писмо от Аги, запознай се с Аги! Аз съм Тим Паркър! — гърмеше мъжът. — Е, ’някои хора ще да кажат, че е било ле-’еко късничко!
— О — опита се да вметне една дума Олян. — Добре, ама аз…
— Кураж се иска за това, млади момко, кураж!
— Много съжалявам, че… — започна Олян. Уменията да се оправяш с хората не струваха кой знае колко с г-н Паркър. Той беше от онези дебелокожи хора, чиито представи за допустимо равнище на шума бяха приблизително като разбирането му за лично пространство.
— Съ’жаляваш ли? — изкрещя Паркър. — Че какво има да му съ’жаляваш? Не си виновен ти, момчето ми. Че ти тогава още не си бил роден! По-скоро аз има да съжалявам, задето бях такъв ахмак, че да си помисля, че на нея не й пука, ха! Тол’кова се бях омърлушил, момчето ми, че направо отидох че се записах в… — червеното му лице се сбърчи. — Как беше… такова де, камили, с’мешни шапки, пясък, абе там дето се ходи да забравиш…
— Клачианския чуждестранен легион? — подсказа Олян.
— Да, това ’беше! А като се върнах, срещнах Сади, а пък Аги срещнала нейния Фредерик, пък и двамата ’вече се бяхме установили и се забравихме и никой от нас не се сещаше че другият е жив и не щеш ли, да пукна, това писмо от Аги да дойде за мен! Та аз с мойто момче изгубихме половин сутрин да я дирим! И, да я караме накратко, момчето ми, в съ’бота се ’женим! Зарад’ теб, млади момко!
Г-н Паркър беше от онези старци, които с годините ставаха все по-корави, така че като плясна Олян по гърба, беше все едно че го халоса със стол.
— А Фредерик и Аги няма ли да възразят…?
— А, не мисля! Фредерик се ’поминал преди десет години, а пък вече пет години откакто Сади я погребахме в ’Малките Богове! — изкрещя бодро г-н Паркър. — Да де, и двамата ни е мно’го мъка за тях, но пък, както казва Аги, то си е било писано, а пък ’ти си бил изпратен от висша сила. Аз пък казвам, че трябва да си мъжко момче, да идеш да доставиш това писмо след цялото това време. Мнозина щяха да го за’бутат някъде, все едно е без значение! Ще ни окажеш голяма услуга на мен и на бъдещата втора госпожа Паркър, ако дойдеш за почетен гост на нашта сватба, а аз от’говор „не“ хич не приемам! А и нали тази година съм Първомайсторът на Гилдията на Търговците и Продавачите! Ние може да не сме лъскави тузари като Убийците или Алхимиците, ама пък сме много, а аз ще кажа някоя дума в твоя полза, можеш да разчиташ на мен! Мойто момче Джордж тук след малко ще доприпка с поканите, дето вие да ги разнесете, сега като сте отново в бизнеса! За мен ще е голяма чест, мойто момче, ако си стиснем ръцете…