Той протегна ръчището си. Олян го пое и за пореден път се подтвърди, че старите навици не умират. Уверено ръкостискане, прям поглед…
— А, ’честен човек си ти, няма измама — рече удовлетворено Паркър. — Аз никога не гре’ша! — и той потупа Олян по рамото, от което едната му колянна става изхрущя. — Как ти е името, момко?
— Ментелик, сър. Олян фон Ментелик — отговори Олян. Страхуваше се, че ще оглушее с едното ухо.
— Я, фон значи, — леко се смути Паркър. — Е, хубаво, хич не го даваш зле като за чужденец, а изобщо не ми пука, кой как’во ще каже за това! Е сега трябва да вървя. Че Аги иска да си купи разни ’труфила!
Жената се приближи до Олян, вдигна се на пръсти, целуна го по бузата и му каза:
— Аз пък познавам добрия човек, като го видя. Намерихте ли си дама?
— Какво? Не! Изобщо! Ъ… не! — сепна се Олян.
— Непременно трябва да си намерите — усмихна му се сладко тя. — И колкото и да сме Ви благодарни, ще Ви посъветвам да й предложите лично. Толкова ще се радваме да Ви видим в събота!
Олян я изгледа докато ситнеше след отдавна изгубения си годеник.
— Доставили сте писмо? — възкликна ужасен Грош.
— Да, г-н Грош. Не че имах намерение, но като се случи да…
— Взели сте едно от старите писма и сте го доставили? — дуднеше Грош, все едно главата му изобщо не побираше идеята…
… Главата му беше по цялата стена…
Олян примигна:
— Но нали се предполага, че ние доставяме пощата, човече! Това ни е работата! Не помниш ли?
— Доставили сте писмо… — пое си въздух Грош. — Каква му беше датата?
— Как да я помня? Беше отпреди четиридесет години!
— Как изглеждаше? В добро състояние ли беше? — не мирясваше Грош.
Олян се втренчи в дребничкия пощальон. Около тях беше започнала да се образува малка тълпа, както ставаше всеки път в Анкх-Морпорк.
— Точно като четиридесетгодишно писмо в евтин плик! — озъби се той. — Ето как изглеждаше! Изобщо не е било доставено и това провали живота на двама души. Аз пък го доставих и сега те са щастливи. Какъв е проблемът, г-н Грош… Да, какво има?
Последното го каза на някаква женица, дърпаща го за ръкава.
— Питах, дали е вярно, че пак отваряте старата палата? — повтори тя. — Дядо ми работеше тук!
— Браво на него — отвърна Олян.
— Той каза, че тук има проклятие! — осведоми го жената, като че ставаше дума за нещо много приятно.
— Нима? — рече Олян. — Добре, защото точно сега няма да ми дойде зле някое хубаво проклятие, правичката да си кажа.
— То живее под пода и те прави луууд! — продължаваше жената, толкова наслаждаваща се на думата, че изглежда се гнусеше от идеята да я довърши — Луууд!
— Нима? — каза хладно Олян. — Е, ние не вярваме, че хората полудявали в Пощата, нали г-н Гр… — и се сепна. Защото г-н Грош изглеждаше като такъв, който вярва в полудяването.
— Абре глупава бабо! — изкрещя той. — Що ти трябваше да му казваш това, а?
— Г-н Грош! Трябва да говоря с вас насаме! — отсече Олян.
Хвана стареца за раменете и едва ли не го пренесе през учудената тълпа, вмъкна го в сградата и затръшна вратата.
— Писна ми от всичко това! — развика се той. — Писна ми от неясни намеци и мрънкане, разбирате ли? Стига толкова тайни. Какво става тук? Какво е ставало тук? Кажи ми веднага, иначе…
В очите на дребничкия старец се четеше само страх. Това не съм аз, помисли си Олян. Не това е начинът. Умения в общуването, а?
— Кажи ми веднага, Старши пощальон Грош! — заповяда той.
Очите на стареца се разшириха:
— Старши пощальон?
— Аз съм началникът на пощите в близката околност, нали? — изтъкна Олян. — Това значи, че мога да повишавам в звание, нали? Точно това имам предвид, Старши пощальон. На изпитателен срок, естествено. А сега ще ми кажеш ли какво…
— Да не сте наранили г-н Грош, сър! — иззвънтя един глас зад гърба му.
Грош погледна в тъмнината покрай Олян и каза:
— Всичко е наред, Станли, няма нужда от това, нали не искаме някой Малък Момент — после прошепна на Олян. — Най-добре е да ме пуснете полека, сър, а…