Третият етаж произведе още една лавина от писма, но когато тя утихна, коридорът зад вратата все още беше запушен от хартиена стена. Един-два шумтящи плика паднаха, намеквайки, че може да последва още свличане. Олян продължи нагоре.
Всъщност сега отстъплението беше първата му грижа, но стъпалата вече бяха отрупани с хлъзгащи се пликове и изобщо не беше време тепърва да се учи да се пързаля на сухо.
Добре де, петият етаж трябва да е чист, нали? Как иначе Сайдбърн е могъл да достигне стъпалата за назначената му среща с вечността? И ето, все още от купищата поща на площадката на четвъртия етаж се подаваше жълто-черно въже. Стражата е била тук. Въпреки това Олян отвори вратата много предпазливо, както би го направил някой стражник.
Едно две писма паднаха, но главното свлачище вече беше отминало. Няколко стъпки по-навътре се изправяше познатата му стена от писма, плътна като скална маса. И тук беше идвал стражник. Някой се беше опитвал да пробие писмената повърхност и Олян можеше да види дупката. Този някой, също както Олян сега, беше промушил вътре цялата си ръка само за да напипа с краищата на пръстите си още по-сплъстени пликове. Никой не би могъл да достигне това място отдругаде освен от стълбището, освен ако не можеше да премине през поне шест стъпки дебелия завал.
Имаше още един етаж. Олян предпазливо се заизкачва по стъпалата и на половината път чу началото на ново свличане под него.
Някак си ще да е нарушил баланса на пощата на долния етаж. Тя изригна от коридора, неспираема като ледник. Когато гребенът й достигна стълбището, купове пликове се заоткъсваха от общата маса и западаха по стъпалата. Далече отдолу дървото изпращя и заскърца. Стълбището се разклати.
Олян пробяга последните няколко стъпала до петия етаж, хвана се за дръжката на тамошната врата, дръпна я и увисна на нея, докато още една лавина от поща се изсипа покрай него. Сега всичко се тресеше. Нещо рязко изтрещя и остатъкът от стълбището рухна, оставяйки Олян висящ от дръжката на вратата, помитан от писмата.
Той се люлееше със затворени очи, докато шумовете и движението що-годе не замряха, макар че от време на време нещо все още изпукваше. Стълбата я нямаше.
Много внимателно Олян вдигна краката си, докато не напипа ръба на нов коридор. Без да си позволява такова предизвикателство срещу съдбата като дишане, той промени хватката си на вратата така, че сега държеше дръжките и от двете страни. Много бавно петите му запълзяха навътре по писмата на пода и завлачиха след себе си вратата, докато той същевременно успя да хване вътрешната дръжка и с двете си ръце. Тогава пое дълбоко спарения сух тукашен въздух, задрапа бясно с крака, изгъна се като закачила се на куката сьомга и най-сетне постигна достатъчно голяма част него да легне на пода и така да избегне падането през десет метра писма и изпочупена дървения. Без да хаби време за мислене, той откачи безопасната лампа от куката до вратата и се зае да проучи предизвикателството пред него.
Коридорът беше ярко осветен, постлан с хубав килим и напълно чист от всякаква поща. Олян зяпна.
Тук беше имало писма, плътно натъпкани от пода до тавана. Той ги беше видял, беше усетил как падат покрай него в стълбищната клетка. Те не бяха халюцинация, бяха плътни, прашни, мухлясали и реални. Да се вярва в каквото и да е друго си беше лудост.
Озърна се да погледне развалините от стълбището и не видя нито врата, нито стълбище. Застланият с килим коридор се простираше чак до далечния край на стената.
Олян осъзнаваше, че за това трябва да има някакво обяснение, но единственото, което му идваше наум, беше, че е много странно. Протегна боязливо ръка да пипне килима на мястото, където трябваше да има стълбище и изтръпна, когато пръстите му преминаха през пода.
И се зачуди: дали тук, където съм аз сега, някога не е стоял друг началник на пощата? Който е стъпил върху нещо, което си е мислил, че е здрав под и се е пропаднал през пет етажа от болка?
Сантиметър по сантиметър Олян запълзя през коридора в обратната посока и шумът се усили. Беше смътен, обобщен шум, шумът на голяма сграда кипяща от дейност — викове, разговори, тракане на разни механизми, съчетаният ромон на хиляди гласове и грохот от колела и стъпки и подпечатване и скрибуцане на пера и хлопане на врати, всичко преплетено на огромен стан, за да стане чистата тъкан на икономиката. Коридорът пред него го изведе до Т-образно разклонение. Шумът се раздаваше откъм ярко осветеното пространство още по-нататък. Олян тръгна накъм лъскавия бронзов парапет на балкона пред него…