— Пфф! Да, но изслушай ме…
— Ботушите, сър, моля Ви!
Олян си събу обувките, много тромаво, и напъха краката си в невидимите ботуши. Те се оказаха тежки като олово.
— Тежка е Обиколката за Човека Неекспресен, — пропя тътнещия глас. — Да продължава.
Олян пристъпи още една крачка напред, натъкна се на нещо, което се изтърколи, просна се с главата напред и когато си удари пищялите в метал, агония го прониза като с кинжал.
— Пощаджии — провикна се екнещият глас — коя е Първата Клетва?
Още гласове пропяха в хор от тъмнината:
— Ех, тяхната кожа, не го ли видиш, няма да повярваш. Играчки, колички, градински инструменти… хич не им пука какво зарязват право на пътя в тези тъмни сутрини!
— Изпищя ли Човекът Неекспресен? — попита гласът.
Олеле, счупил съм си ченето, мислеше си Олян, докато Грош с мъка го изправяше на крака. Олеле, счупил съм си ченето!
Старецът изшептя:
— Браво, сър — след което повиши глас и се обърна към невидимите наблюдатели. — Не изпищя той, Почитаеми Първомайсторе, но бе непреклонен!
— Тогаз да понесе Торбата! — изтътна далечният глас. На Олян вече започваше да му се повдига от него.
Невидими ръце преметнаха през врата му каиш. Тежестта на Торбата преви Олян надве.
— Тежка е Пощаджийската Торба, но скоро ще бъде Светлина! — отекна от стените.
Никой не му беше казвал, че ще боли, помисли си Олян. Добре де, всъщност му бяха казали, но изобщо не му казаха, че го имат предвид…
— Да вървим, сър — подкани го Грош, невидим до него. — Помнете, че това е Пощаджийската Обиколка!
Олян заопипва предпазливо с крак напред и усети как нещо изтрополи нанякъде.
— Той избегна Ролковата Кънка, Почитаеми Първомайсторе! — обяви Грош на невидимите наблюдатели.
Тръпнещ от болка, но с повдигнат дух, Олян опита още две колебливи стъпки и с нов грохот нещо се отблъсна от ботуша му.
— Безгрижно Изоставената Бирена Бутилка не му навреди! — извика триумфално Грош.
Окуражен, Олян пробва още една крачка, стъпи в нещо хлъзгаво и кракът му запраши нанякъде напред и нагоре без него. Стовари се тежко по гръб, главата му тупна в пода. Сигурен беше, че чу как черепът му изпращя.
— Пощаджии, коя е Втората Клетва? — провикна се отекващият глас.
— Кучета! От мен да знаете, няма такова нещо като добро куче! Ако не хапят, ще осерат всичко! А то е все едно да стъпиш на машинно масло!
Олян се изправи на колене, виеше му се свят.
— А така, а така, давайте все така! — шепнеше Грош, хващайки го за ръката. — Ш’го преминете Вие, напук на бури и мъгли! — Тук той понижи глас. — Нали помните к’во пише на сградата!
— Г-жа Кейк? — измърмори Олян и се замисли: дъжд ли беше или сняг? Или може би лапавица? Усети движение и се преви над тежката торба, когато подгизна от вода, а една преусърдстваща кофа отскочи от главата му.
Дъжд значи. Той се изправи тъкмо навреме да усети страшния мраз стичащ се по врата му и замалко не изпищя.
— Ледени кубчета, сър — прошепна Грош. — Взехме ги от моргата, но д’ не се притеснявате, сър, надали са били използвани… не можахме д’ намерим по-добро за сняг, по т’ва време на годината. Да прощавате! И няма д’ се тревожите за нищичко, сър!
— Да бъде проверена Пощата! — изгърмя командният глас.
Докато Олян залиташе натам насам, Грош пъхна ръка в торбата и тържествено вдигна един плик:
— Аз, Старши Пощальон на Изпита… О, извинете ме з’един само миг, Почитаеми Първомайсторе… — Грош наведе главата на Олян до нивото на устата си. — На изпитателен срок ли беше, или пълноправен Старши Пощальон, а, сър?
— Какво? А да, пълноправен, разбира се, че пълноправен! — побърза да се съгласи Олян, докато ледената вода се стичаше в обувките му. — Безусловно!
— Аз, Старши Пощальон Грош обявявам, че пощата е суха като кост, Почитаеми Първомайсторе! — извика триумфално Грош.
Този път хрипливият ръководен глас излъчваше злорада заплаха:
— Тогаз да го… достави той!
Някъде в задушната тишина на качулката предусещането за опасност на Олян залости вратата и се скри в мазето. Това беше моментът за невидимия хор да стаи дъх и да се приведе напред. Това беше моментът, в който ставащото тук преставаше да бъде игра.
— Всъщност, нали имате предвид, че нищо не съм написал черно на бяло — започна той отпаднало.
— Осторожно с’га, осторожно — не му обърна внимание Грош. — Почти свършихме! Право пред Вас има врата, и на нея е пощенската кутия… Може ли да си поеме той само глътчица въздух, Почитаеми Първомайсторе? Че както си прасна зле главата…
— Глътка въздух ли, Братко Грош? Тъй ч’ ти да му подскажеш туй-онуй, а? — отвърна ехидно председателстващият глас.