— Има И Чифт Обувки С Крилца — добави г-н Помпа. — Както И Един Вид Ластично…
— Забравете ги тея работи — намеси се възбудено Грош. — Откъде сте я намерили? Та ние я търсихме навсякъде! Години наред!
— Беше Под Пощата В Кабинета На Началника На Пощата, Г-н Грош.
— Не мож’ да бъде, не мож’ да бъде! — възрази Грош. — Колко пъти сме преравяли всичко в него! Пода там го изследвах сантиметър по сантиметър!
— Много поща беше, ъ, придвижена днес — вметна Олян.
— Точно Така — подтвърди големът. — Г-н Меентелиг Премина През Тавана.
— А, значи той я е намерил, а? — възтържествува Грош. — Виждате ли? Всичко се сбъдва! Пророчеството!
— Няма пророчество, Контроливър — поклати тъжно с глава Почитаемият Първомайстор. — Знам, че си мислиш, че има, но да искаш да дойде някой и да оправи цялата бъркотия не е същото като пророчеството. Не съвсем същото.
— Но чухме как писмата пак проговориха! — изтъкна Грош. — Те шепнат в нощта. Налага се да им четем от Правилника, за да ги поуспокоим. Точно както каза магьосникът!
— Е, добре де, нали знаеш стария лаф: трябва д’ си луд, за да работиш тук! — отвърна Почитаемият Първомайстор. — Всичко свърши, Контроливър. Наистина. Градът дори вече няма нужда от нас.
— Сложете тая шапка, г-н Ментелик! — примоли се Грош. — Съдба е това, да се яви тя тъй. Само си я сложете и да видим к’во ш’ стане.
— Е, щом като всички настояват… — измърмори Олян. Издигна шапката над главата си, но се поколеба.
— Ама нали няма да се случи нещо? — осведоми се той — Че денят и без друго беше много странен.
— Не, нищо няма да се случи — мрачно го зауспокоява Почитаемият Първомайстор. — И никога нищо особено не се е случвало. О, всички някога сме си мислили, че ще се случи. Всеки път, когато някой каже, че щял да върне люстрите или отново да доставя пощата, ние си мислехме, че може би най-сетне този път нещата нистина ще се оправят. А младият Контроливър, толкова го зарадвахте, като върнахте знака. Много се възбуди той. Накарахте го да си мисли, че този път ще се получи. Обаче никога не се получава, щото т’ва място е проклетисано.
— Имаш предвид проклето, но с допълнителен сан?
— Да, сър. Най лошият вид проклятие. Е, все пак си сложете шапката. Ако не друго, ш’Ви пази от дъжда.
Олян се накани да си я сложи, но в този момент усети как пощальоните се дръпват.
— Вие не сте сигурни! — размаха пръст към тях Олян — Не сте докрай сигурни, нали! Нито един от вас не е сигурен! Мислите си, че, хъм, този път може пък да стане, нали? Стаявате дъх! Виждам аз, виждам! Ужасно нещо е надеждата, господа!
И той си сложи шапката.
— Усещате ли нещо? — попита след някое време Грош.
— Ами, малко… ме стяга — каза Олян.
— Ама това да не е някоя чудна мистична сила като прониква, а? — отчаяно се занадява Грош.
— Надали — отвърна Олян. — Съжалявам.
— Повечето началници Пощите, при които служех, мразеха да я носят — заприпомня си Почитаемият Първомайстор, когато всички се поуспокоиха. — Ама Вие сте достатъчно висок за да Ви отива. Началник Пощите Аткинсън беше само метър и шейсе и с нея изглеждаше като кокошка. — Той потупа Олян по рамото. — Ама нищо, м’че, ти се постара.
Един плик падна на главата му. Когато го отметна, друг му кацна на рамото. Писма заваляха около тях като риба запратена нанякъде от случаен смерч.
Олян погледна нагоре. Писма падаха от мрака и ръмежът им постепенно се превръщаше във вихрушка.
— Станли? Ти ли… правиш нещо горе? — провикна се Грош, почти невидим в пороя от хартия.
— Винаги съм казвал, че подовете на тези тавани са нещо слабички — оплака се Почитаемият Първомайстор. — Пак ли пощенска буря! Твърде много се развикахме ние, това е то. Айде да се измъкваме, докато можем, а?
— Тогава загасете тея фенери! Те не са обезопасени! — разпореди се Грош.
— Ама тъй ш’останем на тъмно, бе, момко!
— О, да не предпочитате светлината на горящ покрив, а?
Фенерите изгаснаха… и в тъмнината, която пръскаха сега, Олян фон Ментелик видя думи, изписващи се на стената пред него, или най-малкото във въздуха пред нея. Невидимото перо се вихреше с лупинги и пируети и оставяше след себе си искрящи сини букви:
— Олян фон Ментелик?
— Ъ… да?
— Ти си Началникът на Пощите!
— Ама вижте, аз не съм Този, когото очаквате!
— В тези времена, Олян фон Ментелик, всеки може да е Този!
— Но… но… аз не съм достоен!