Олян седна и чаршафът се плъзна надолу.
— Къде са ми дрехите? — мина към следващия проблем той. — Сигурен съм, че ги бях прибрал спретнато на пода.
— Всъщност Се Опитах Да Почистя Вашия Костюм С Изличител За Петна, Сър — докладва г-н Помпа. — Но Тъй Като Той Практически Представляваше Само Едно Голямо Петно, Целият Костюм Беше Изличен.
— Харесвах си го този костюм! Можеше поне да го запазиш за парцали или нещо подобно.
— Съжалявам, Сър, Предположих, Че По-Скоро Парцалите Трябваше Да Се Пазят От Вашия Костюм. Във Всеки Случай Изпълних Вашата Заповед, Сър.
— Каква заповед? — попита с подозрение Олян.
— Снощи Поискахте От Мен Да Ви Намеря Костюм, Подобаващ На Началник На Пощата, Сър — каза големът. — За Щастие Колегата Ми Шевнамашина 22 Работи В Шивачница За Сценични Костюми. Закачих Го На Вратата.
Големът беше намерил дори огледало. Е, не много голямо, но достатъчно за Олян да разбере, че ако се беше облякъл още една идея по-изтупано, щеше да е умрял от въпросното тупане.
— Леле-мале — смая се той. — Ел Дорадо, а?
Костюмът беше от злато, или от каквото там използват актьорите вместо злато. Олян тъкмо се беше наканил да протестира, но бързо премисли.
Добрите костюми бяха полезно нещо. Сладкодумният език не беше от голяма полза в съчетание с дрипави панталони. И хората щяха да забелязват не самия него, а костюма, който щеше направо да осветява улиците. Ами че хората ще трябва да си слагат черни очила, за да го видят. А несъмнено той си го беше поискал.
— Колко е… — той се поколеба. Единствената подходяща дума беше: — … високоскоростен! Имам предвид, че изглежда, че всеки момент ще запраши нанякъде.
— Да, Сър. Шевнамашина 22 Е Майстор. Обърнете Внимание Също На Златната Риза И Вратовръзка, За Да Са В Комплект С Шапката, Сър.
— Ъ, не би ли могъл да го помолиш да стъкми нещо малко по-мрачно? — Олян заслони очи с длани, за да не го ослепят собствените му ревери. — Да нося, когато не искам да осветявам отдалечени обекти, а?
— Ще Се Заема Незабавно, Сър.
— Отлично — заключи Олян, мигайки на светлината от ръкавите си. — Да вървим да ускорим придвижването на пощата, а?
Бившите пенсионирани пощальони го очакваха в залата, там където бяха разчистили вчерашното струпване на поща. Всичките бяха с униформи, макар че тъй като нямаше две точно еднакви, те не бяха еднобразни, поради което не бяха технически погледнато униформи. Всичките бяха с фуражки, но някои бяха високи колкото два пъти главата им, другите бяха плоски, а и понеже бяха старци, дрехите им бяха станали големи, така че куртките им висяха като на простор, а панталоните им се бяха нагънали на хармоника. И, както е обичайно за старци, те си носеха медалите и решителните изражения на мъже, готови за битка на живот и смърт.
— Първа Доставка строена за инспекция, Сър! — рапортува Пощенски Инспектор Грош, изправил се толкова мирно, че едната му гордост беше издигнала краката му на около един пръст над земята.
— Благодаря ви. Ъ… браво!
Олян не беше сигурен какво точно инспектира, но се постара от все сърце. Сбръчкано лице след сбръчкано лице го следяха с поглед.
По едно време той забеляза, че не всички медали са за военна служба. Пощенската служба си имаше свои медали. Един дребен старец с лице като сгъчкани натясно порове се беше накичил със златна кучешка глава.
— Този за какво е, ъ…? — започна въпроса си той.
— Старши пощальон Джордж Аджи, сър. Медалът ли? Петнайсе ухапвания, а съм ощ’ на крака, сър! — каза с гордост старият човек.
— Ама че това… ъ… това са си доста ухапвания, а…
— Е, аз им свих един номер след деветото, сър, кат’ си ’зех метален крак, сър!
— Загубил си си крака? — ужаси се Олян.
— Не, сър. Купих аз малко стара броня, с’ващате ли? — усмихна се лукаво беловласият човек — Драго ми е на сърце д’ слушам как им престъргват зъбките, сър!
— Аджи, Аджи… — замисли се Олян и паметта проблясна. — Вие не бяхте ли…
— Аз съм Почитаемият Първомайстор, сър — каза Аджи. — Надявам се, че снощи не сте м’разбрали накриво, сър. Някога всички бяхме кат’ младия Контроливър, сър, но загубихме надеждата, сър. Нали не сме Ви засегнали?
— Не, не — успокои го Олян, разтривайки темето си.
— Бих искал да добавя и мойте поздравления в кач’ството ми на председател на Благожелателното и Другарско Общество на Анкх-Морпоркския Орден на Пощенските Служители — продължи Аджи.
— Ъ… благодаря ви — продума Олян. — А кои точно пък са те?
— Ние, от снощи, сър — грейна Аджи.
— Аз пък си мислих, че сте тайно общество!
— Не е тайно, сър. Е, не е точно тайно. По-скоро, тъй д’се каже, е… пренебрегвато. В наши дни се занимаваме само с пенсии и това, старите другари д’ получат подобаващо погребение, когато бъдат Върнати на Подателя.