— Но когато ме осъдихте…
Ветинари вдигна предупредително ръка и каза:
— Моля?
Мозъкът на Олян, най-сетне осъзнал, че и той трябва да свърши туй-онуй, се намеси и отговори:
— Ъъъ… когато Вие осъдихте… Албърт Искрометов…
— Браво. Продължавайте, моля.
— … вие казахте, че той е родѐн престъпник, измамник по призвание, закоравял лъжец, гений на покварата и не заслужава абсолютно никакво доверие!
— Приемате ли моето предложение, г-н Ментелик? — повтори все така остро Ветинари.
Олян го изгледа. После се изправи и рече:
— Извинете ме, моля. Бих искал само да проверя нещо.
Зад креслото му имаше двама облечени в черно мъже. Не беше кой знае колко изискано черно, а по-скоро от онзи вид черно, носено от хора, които не искат да личат разни отличителни белези. Изглеждаха почти като чиновници, поне докато не срещнеш погледа им. Те не помръднаха, когато Олян отиде до вратата, която, както му беше обещано, действително си беше там, и я отвори много предпазливо. Зад нея нямаше нищо, в това число под. Като човек, който не оставя непроверени възможности, той извади от джоба си каквото беше останало от лъжицата и го пусна. Мина доста време преди да чуе дрънченето.
Тогава той се върна в креслото и рече:
— Перспективата за свобода, а?
— Именно — подтвърди Лорд Ветинари. — Винаги има избор.
— Имате предвид… че бих могъл да избера сигурната смърт ли?
— Все пак и това е избор — каза Ветинари. — Или, може би, алтернатива. Виждате ли, аз вярвам в свободата, г-н Ментелик. За разлика от повечето хора, въпреки, че те естествено биха твърдели обратното. Обаче нито една приложима на практика дефиниция за свобода не би била пълна без свободата да си понесеш последствията. Всъщност именно на нея се основава всяка друга свобода. И така… ще приемете ли работата? Сигурен съм, че никой няма да Ви разпознае. Изглежда никой никога не Ви разпознава.
Олян сви рамене.
— Е, добре тогава. Ще приема работата в качеството си на родѐн престъпник, измамник по призвание, закоравял лъжец и незаслужаващ абсолютно никакво доверие гений на покварата.
— Великолепно! Добре дошли на държавна служба! — протегна му ръка лорд Ветинари. — Гордея се, че избирам правилния човек. Заплатата е двадесет долара седмично и съм убеден, че на Генералния началник на Пощите се полага малък апартамент в главната сграда. Имаше, доколкото съм осведомен, и шапка. Очаквам от Вас редовни отчети. Приятен ден.
Той сведе поглед към книжата си. След време пак вдигна очи и попита:
— Все още ли сте тук, господин Генерален началник на Пощите?
— Това ли беше всичко? — рече потресен Олян. — Един момент ме бесите, а в следващия момент ме назначавате на служба?
— Да видим… да, това е всилко. А, да, разбира се, щях да забравя. Дръмнот, бихте ли дали на г-н Ментелик ключовете му.
Чиновникът пристъпи и му връчи огромна ръждясала връзка ключове, след което му подаде лист хартия.
— Моля, подпишете тук, господин Генерален началник на Пощите — подкани го той.
„Един момент“ — помисли си Олян. — „та това е само някакъв град. Има си порти. Отвсякъде е обкръжен с най-различни посоки за бягство. Има ли значение какво подписвам?“
— Разбира се — каза той на глас и надраска името си.
— Истинското Ви име ако обичате — обади се Лорд Ветинари, без изобщо да го поглежда. — Под какво име се подписа той, Дръмнот?
Чиновникът протегна врат.
— Ъъъ… Етел Змийски, милорд, доколкото мога да разчета.
— Моля Ви, опитайте да се концентрирате, г-н Ментелик — каза уморено Ветинари, все така видимо зачетен в книжата си.
Олян пак въздъхна. Добре де, какво значение щеше да има, след като и така и така ще бяга? А имаше дълго да бяга, ако не успееше да си намери кон.
— С което ни остава единствено още въпросът за инспектора по Вашата гаранция — каза Лорд Ветинари все така потънал в четене на своите книжа.
— Инспектор по гаранцията?
— Да. Аз не съм чак толкова глупав, г-н Ментелик. Той ще Ви чака след десет минути пред Пощенската Палата. Приятен ден.
След като Олян излезе, Дръмнот се изкашля учтиво и попита:
— Мислите ли, че той ще се яви там, милорд?
— Винаги трябва да се отчита психологията на индивида — каза Ветинари докато поправяше правописа на един официален отчет. — Аз постоянно правя това, а Вие, Дръмнот, понякога за съжаление го пропускате. Поради което той си тръгна оттук с Вашия молив.
Винаги се движѝ бързо. Никога не знаеш какво може да те гони.