— Първо, сър, разсъдих, че ако унищожа цялата вселена наведнъж, никой няма да разбере. Второ, сър, като халосах пущината за пръв път, магьосниците побягнаха, та аз съобразих, че освен ако те си нямат друга вселена, в която да избягат, значи не са сигурни. И последно, сър, тая проклетия ми лазеше по нервите. Никога не съм могъл да трая разни машинарии, сър.
— И това беше краят на всичко, сър — заключи Грош, докато напускаха машинната стая. — Всъщност чух, че магьосниците казвали, че цялата вселената наистина била унищожена наведнъж, но незабавно се възстановила пак цялата наведнъж. Казвали, че могли да познаят като погледнели, сър. Тъй че всичко се оправи и на стария Гръмогласов му се размина на основание, че според Правилника на Пощенската Служба ням’как д’ се накаже ч’век за унищожаване на цялата вселена наведнъж. Макар че, ха, н’времето е имало началници Пощите, които можеше и да се опитат. Но цялата тая работа уби живеца в нас, сър. И оттогава всичко тръгна по нанадолнището. Хората си загубиха духа, сър, т’ва стана. Пречупи ни това нещо, д’ Ви кажа правичката.
— Виж сега — разтревожи се Олян, — писмата, дето ги дадохме на момчетата, те да не са от някое друго измерение или…?
— Няма д’ се тревожите, сър, аз ги проверих снощи — успокои го Грош. — Тея са просто стари писма. Туй най-често може д’ се види по печата. Бива си ме мене да кажа, кое е наистина от наште, сър. Години наред съм се учил на туй, години. То си е до чалъм, сър.
— Можеш ли да научиш и други?
— Смея да твърдя, че да, сър — заяви Грош.
— Г-н Грош, писмата ми проговориха — внезапно не се сдържа Олян.
За негова изненада старецът сграбчи ръката му и я затръска.
— Браво, сър! — просълзи се той. — Не Ви ли казах, че е до чалъм? Ам’че половината чалъм е д’ се вслушваш в нашепванията! Живи са те, сър, живи са. Е, не както хората са живи, ами като… корабите, сър. Да пукна, ако с всичките му писма натрупани тук, с всичките… им страсти, сър, е с всичко това си мисля, че Пощата е придобила нещо като душа, сър, сериозно си го мисля…
Сълзите се стичаха по бузите на Грош. Това е лудост, разбира се, мислеше си Олян. Само че сега вече и аз съм я прихванал.
— Ах, сър, в очите Ви го виждам, да, сър — усмихна се разнежен Грош. — Самата Поща Ви избра Вас! Направи Ви тя неин човек, о да, сър. И сега, сър, вече никога няма д’ я напуснете. Някои семейства, сър, работят тук от стотици, да, от стотици години. Маркира ли те пощенската служба, удари ли ти печата си, сър, няма връщане назад…
Олян си измъкна ръката толкова тактично, колкото можеше. И попита:
— А, да. Я ми разкажи за маркирането.
Шат.
Олян хвърли един бърз поглед на хартишката. С бледи червени букви, размазани и похабени, там беше написано „Анкх-Морпоркска Поща“.
— Ето така, сър — въодушевено размаха тежкия печат от дърво и метал Грош. — Плясвам печата в мастилото тук, ето така и после, сър, пляс по писмото. Ето! Виждате ли? Ето пак. И така всеки път. Маркирано е.
— И това значи струва пени? — въздъхна Олян. — Ама че работа, човече, ами че туй всяко дете ще може да го подправи с половинка картоф!
— Тъй де, винаги сме имали малко проблеми с туй, сър, така си е — призна Грош.
— Както и да е, ами защо трябва всеки път да идва пощальон да удря печата? — запита се Олян. — Не може ли да продаваме на хората печати?
— Ам’че така, сър, те ш’си платят веднъж пенито и ш’си удрят печата колкото им се прииска — съвсем разумно възрази Грош.
И тогава някъде в механизма на вселената колелцата на неизбежността зацепиха…
— Ами добре тогава — взираше се замислено в хартишката Олян, — ами ако… ами какво ще кажеш за печат, който да може да се ползва само веднъж?
— Искате да кажете, д’ речем, с малко мастило? — замисли се и Грош. Челото му се набръчка и полуперуката му се килна настрани.
— Имах предвид… ами удряш много пъти печата по хартията, докато я покриеш с маркировки, а после я разрязваш на отделни печати… — Олян премина на вътрешен взор, ако ще само да избегне гледката на пълзящата по темето на Грош полуперука. — Нали таксата за доставка навсякъде из града беше все едно пени?
— Освен за Сенките, сър. За там са пет пенса, поради въоръжената охрана — обясни Грош.
— О-кей. Много добре. Мисля, че ще стане работата… — Олян вдигна поглед към г-н Помпа, който стоеше като истукан в ъгъла. — Г-н Помпа, ще бъдете ли така добър да идете до „Пръча и отвеса“ на улица „Квачка с пиленца“ и да поискате от кръчмаря „кутията на г-н Робинсън“? Той може да Ви поиска един долар. И докато сте там, наблизо има една печатница, Тиймър и Спулс. Оставете им бележка, че Генералният началник на Пощите би желал да обсъди с тях особено голяма поръчка.