Пльонк…
На Олян му се стори, че всички затаиха дъх толкова усилено, че чак прозорците се изгънаха навътре. Той се наведе, освободи листа с малки перфорирани квадратчета от джаджата и откъсна едно парче.
Прозорците се издуха навън. Хората отново задишаха. Нямаше възгласи на радост. Това не бяха хора, които да подскачат и да викат ура заради добре свършена работа. Вместо това те само си запалиха лулите и кимнаха един на друг.
Г-н Спулс и Олян фон Ментелик си стиснаха ръцете над перфорираната хартия.
— Патентът е Ваш, г-н Спулс — каза Олян.
— Много мило от Ваша страна, г-н Ментелик. Наистина много мило. О, да, тук за Вас има едно сувенирче…
Един чирак притича с лист хартия. За изненада на Олян, той вече беше покрит с марки — без лепило, неперфорирани, но съвършени малки копия на неговата скица за еднопенсовата марка.
— Иконодяволична гравюра, г-н Ментелик! — следеше израза на лицето му Спулс. — Никой не може да каже, че сме назад с материала! Естествено, първите няколко пъти ще има по някой друг дребен дефект, но още следващата седмица вече ще сме…
— Еднопенсовите и двупенсовите ги искам готови утре, г-н Спулс, ако обичате — отсече твърдо Олян. — Не ми трябва съвършенство, искам бързина.
— Ама честна дума, много сте се разбързали, г-н Ментелик!
— Човек трябва да е винаги бърз, г-н Спулс! Никога не знаеш какво те настига!
— Ха! Да, така си е! Ъ… добро мото, г-н Менелик. Наистина — усмихна се несигурно г-н Спулс.
— А петпенсовата и доларовата ги искам вдругиден, моля.
— Ще вземете да си подпалите подметките, г-н Ментелик! — възкликна Спулс.
— Ако ще се движи човек, г-н Спулс, най-добре да лети!
Олян забърза обратно към Пощата толкова бързо, колкото позволяваше приличието и се чувстваше леко засрамен. Тиймър и Спулс му допаднаха. Харесваше бизнеси, в който наистина можеш да поговориш с човека, чието име е изписано над входа. Това значеше, че вероятно не го въртят някакви мошеници. И му харесваха едрите, солидни, непоклатими работници, доколкото в тях той намираше всичко, което знаеше, че липсва у него, като например постоянство, солидарност и честност. Не можеш да пробутваш лъжи на един струг или да мамиш един чук. Те бяха добри хора, съвсем не като него…
А един от пунктовете, по които те бяха съвсем не като него, беше, че точно в този момент никой от тях със сигурност не беше натъпкал в сакото си рола открадната хартия.
Наистина не трябваше да прави това нещо, ама наистина. Само дето г-н Спулс беше толкова мил и пълен с ентусиазъм, а бюрото му беше отрупано с образци на превъзходната му работа, а докато се изработваше перфорировъчната преса кипеше такава бурна дейност, че никой не обръщаше внимание на Олян, така че той… поприбра малко. Е, не можа да се стърпи. Нали си беше мошеник. Какво ли е очаквал Ветинари?
Когато се прибра в палатата, пощальоните вече се завръщаха. Г-н Грош го очакваше с тревожна усмивка на лицето.
— Как върви, Пощенски инспектор? — поздрави го бодро Олян.
— Доста д’бре, сър, доста д’бре. Има добри новини, сър. Някои хора изпратиха поща по нас, сър. Още не са много те, а някои си падат малко, ъ, майтапчии, но всеки път вземахме по пени. Общо седем пенса, сър — завърши той гордо и подаде монетите.
— Леле, тази вечер ще ядем! — рече небрежно Олян, взе монетите и прибра писмата в джоба си.
— Моля, сър?
— А, нищо, г-н Грош. Браво на вас. Ъ… каза, че имало добри новини. Та сигурно има и от другия вид, а…?
— Ам’че… на някои хора пощата не им хареса, сър.
— На грешната врата ли е била доставена?
— А, не, сър. Но старите писма не винаги са добре дошли. Не и ако имат какво да вещават. Нещо за вещаване. Д’речем като Завещание, сър — добави многозначително Грош. — Д’речем, като д’ излезе, че неправилната дъщеря е ’зела бижутата на майка си преди двайсе години. К’ъвто е случаят, сър.
— Майчице — отбеляза Олян.
— Тряб’ше да викнат Стражата, сър. Та на улица Тъкаческа стана онуй, дето вестникарите му викат „неразбория“, сър. Та една дама Ви очаква в кабинета Ви, сър.
— О богове, нали не е някоя от дъщерите?
— Не, сър. Тя е писачка от „Вестника“. Не може д’ им се вярва н’тях, сър, макар д’ им е свястна кръстословицата — добави заговорнически Грош.
— Аз пък за какво съм и на нея?
— Не мога д’ знам, сър. Предп’лагам, че е задето сте Началник Пощата.