— Тогава върви да… й предложиш някакъв чай или нещо такова — каза Олян и се потупа по сакото. — Аз само да ида… да се оправя…
Две минути по късно, прибрал всичката открадната хартия на сигурно място, Олян цъфна в кабинета си.
До вратата се беше изправил г-н Помпа с затъмнени очи, в състоянието на голем без друга текуща задача освен да съществува, а в креслото до бюрото на Олян беше седнала една жена.
Той я прецени на око. Определено беше привлекателна, но облечена с очевидното намерение да омаловажи този факт, докато всъщност хитроумно го подчертаваше. Поради някаква необяснима причина, кринолините се бяха върнали на мода в града, но нейната единствена отстъпка пред модата беше подплънка, която й придаваше известна изпъкналост отзад, но без да й се налага да навлича дванадесеткилограмово съоръжение, небезопасно отрупано с остри пружини. Тя беше руса, но си беше прибрала косата в мрежа, още един внимателен щрих, докато малка и много модерна шапка беше кацнала на главата й без видима причина. До креслото имаше голяма чанта за през рамо, в скута й имаше бележник, а на пръста й имаше венчална халка.
— Г-н Ментелик? — поздрави го тя ведро. — Аз съм г-ца Крипслок. От „Вестника“!
Та-ка, венчална халка, но все пак „госпожица“, отчете наум Олян. Трябва да се внимава. Сигурно има Възгледи. Да не вземеш да й целуваш ръка.
— И с какво бих могъл да съдействам на „Вестника“? — попита той сядайки и усмихвайки й се без капка високомерие.
— Наистина ли смятате да доставите цялата натрупала се поща, г-н Ментелик?
— Да, доколкото е възможно.
— Защо?
— Това ми е работата. Дъжд, сняг, мракът нощен, точно както пише над входа.
— Чухте ли за скандала на улица Тъкаческа?
— Чух че било неразбория.
— Боя се, че оттогава се е влошило. Като тръгвах оттам тъкмо бяха подпалили една къща. Това не Ви ли смущава? — моливът на г-ца Крипслок внезапно се надигна.
Лицето на Олян остана безизразно, докато той мислеше трескаво.
— Да, разбира се, и то много — каза той. — Хората не бива да палят къщи. Но аз знам също така, че г-н Паркър от Гилдията на Търговците и Продавачите ще се жени в събота за любимата си от младежките му години. Вие това знаехте ли го?
Г-ца Крипслок не го знаеше, но записваше усърдно, докато Олян и разказваше за писмото на зарзаватчията.
— О, това е много интересно — каза накрая тя. — Незабавно ще отида да го видя. Значи казвате, че доставянето на пощата е добро дело?
— Просто доставянето на пощата е нашето дело — каза Олян и пак се поколеба. На самия край на слуха си той долови шепот.
— Проблем ли има? — попита г-ца Крипслок.
— Какво? А, не! За какво гов… Да, това е справедливо дело. Историята не може да бъде отречена, г-це Крипслок. А ние сме общуващ вид, г-це Крипслок! — Олян повиши глас за да заглуши надигащия се шепот. — Пощата трябва да да бъде пренесена! Тя трябва да се достави!
— Ъ… нямаше нужда да викате, г-н Ментелик — отдръпна се от него журналистката.
Олян се опита да се вземе в ръце, а шепотът поутихна.
— Съжалявам — каза той и си прочисти гърлото. — Да, смятам да доставя всичката поща. Ако хората са се преместили, се опитваме да ги намерим. Ако са починали, се опитваме да я доставим на наследниците им. Пощата ще бъде доставена. Възложено ни е да я доставим и точно това ще сторим. Какво друго да я правим? Да я горим ли? Да я хвърляме в реката ли? Да я отваряме за да преценим дали е важна, що ли? Не, писмата са били поверени на нашите грижи. Единственото, което може да сторим, е да ги доставим.
Шепотът вече беше почти замрял, така че той продължи:
— Освен това трябва да си освободим място. Защото Пощенската служба се възражда! — Той извади лист марки. — С това тук!
Тя ги изгледа озадачено:
— Картинки на лорд Ветинари?
— Марки, г-це Крипслок. Всяка от тях, залепена на писмото, ще осигури доставка където и да е в града. Това са ранни образци, но от утре те ще се продават самозалепващи се и перфорирани за по-удобна употреба. Възнамерявам да направя Пощата удобна за клиентите. Очевидно тепърва стъпваме на краката си, но възнамерявам скоро да сме в състояние да доставим писмо до всекиго навсякъде по света.
Глупаво беше да казва такова нещо, но не можа да сдържи езика си.
— Не сте ли твърде амбициозен, г-н Ментелик? — попита тя.
— Съжалявам, но не знам, как да бъда друг — отговори Олян.
— Исках да кажа, че сега си имаме щракалките.
— Щракалките ли? Честно да си кажем, щракалките са чудесно нещо, ако искаш да следиш пазара на скариди в Генуа. Но можете ли да напишете по щракса П.С.Е.Л.Ц.? Можете ли да я подпечатате с любяща целувка? Можете ли да роните сълзи по щракса, можете ли да помиришете по щракограмата парфюм, можете ли да вложите в нея изсушено цвете? Писмото е повече от просто едно съобщение. А пък щракалките са толкова скъпи, че средният човек от улицата като изпадне в нужда, не може да си позволи нищо повече от някое: ДЯДО ПОЧИНА ПОГРЕБЕНИЕТО ВТОРНИК. И надницата за цял ден отива за съобщение не по-топло и човечно от метнат нож. Писмото обаче е реално.