Той се спря. Г-ца Крипслок записваше като обезумяла, а винаги е обезпокоително да видиш журналист внезапно да прояви нарастващ интерес към това, което казваш. Особено пък ако донякъде подозираш, че това, което казваш, е куп гълъбови курешки. А най-лошо е, ако се усмихва докато си записва.
— Хората се оплакват, че щракалките са станали скъпи, бавни и ненадеждни — продължаваше г-ца Крипслок. — Вие какво бихте казали по този повод?
— Всичко, което мога да Ви кажа, е че от днес при нас има пощальон на осемнадесет хиляди години — ката Олян. — Такъв като него не се чупи лесно.
— А, да. Големите. Някои казват, че…
— Как Ви е първото име, г-це Крипслок? — прекъсна я той.
За момент жената се изчерви. После измънка:
— Захариса.
— Благодаря Ви. А аз съм Олян. Моля Ви, не се смейте. Колкото до големите… Ама Вие се смеете…
— А, това беше кашляне, честна дума — репортерката вдигна ръка пред устата си и неубедително се закашля.
— О, съжалявам, заприличало ми беше на смях. Захариса, аз имам нужда от пощальони, служители на гишетата, сортировачи… изобщо от купища хора. Пощата трябва да върви. За тази работа ми трябват хора. Каквито и да е хора. А, благодаря, Станли.
Момчето беше влязло с две разнородни чаши чай. На едната беше нарисувано сладко котенце, само дето от многократните сблъсъци в легена за миене беше издраскано така, че сега изражението му беше като на нещо в последните стадии на бяса. Другата някога шеговито е известявала света, че клиничното безумие не е необходимо условие за наемане на работа, но повечето букви бяха избледняли, така че остана:
Той ги остави грижливо на бюрото на Олян. Станли вършеше всичко грижливо.
— Благодаря — повтори Олян. — Ъ… вече може да вървиш, Станли. Да речем да идеш да помогнеш със сортирането?
— В залата има вампир, г-н Ментелик — каза Станли.
— А, това трябва да е Ото — намеси се бързо Захариса. — Да не би да имате… нещо против вампирите?
— Ех, ако има две ръце и може да ходи, ще го взема на работа!
— Той вече си има работа — засмя се Захариса. — Той ни е главният иконографист. Искаше да снима Вашите мъже по време на работа. Много бихме искали да снимаме и Вас. За предната страница.
— Какво? А, не! — сепна се Олян. — Моля ви се! Не!
— Той е много добър.
— Да, обаче… обаче… обаче… — започна Олян и в главата му изречението продължаваше така: „… обаче не вярвам че талантът да изглеждам като половината мъже, които ще видиш на улицата, би могъл да издържи на една снимка.“
Това което обаче излезе на бял свят беше:
— Не искам да се изтъквам за сметка на всички мъже и големи, работещи здраво, за да изправят Пощата на крака! В крайна сметка в колектива няма място за първо лице, нали?
— Всъщност има, първо лице множествено число — забеляза Захариса. — Освен това именно Вие носите крилатата шапка и златния костюм. Хайде, г-н Ментелик!
— Добре де, добре, всъщност не исках да задълбавам в това, но това е против моята религия — каза Олян, след като вече имаше време да помисли. — Забранено ни е да се взема по какъвто и да е начин образът ни. Нали знаете, това отнема частица от душата.
— Да не би да вярвате в това? — вдигна вежди Захариса. — Ама наистина?
— Ъ, не. Не. Разбира се, че не. Но… не може да се отнасяш, виждате ли, с религията си като с шведска маса. Тоест, не може да кажеш, да, моля, ще взема Райското Блаженство и помощта на Божественото Провидение, но ще си спестя малко от Коленопреклонните Молитви и ще се откажа от Забраната за Образите, защото нещо не ми е по вкуса. Или пълния пакет или нищо, защото иначе… добре де, иначе ще е малко глупаво.
Г-ца Крипслок го гледаше, наклонила главата си настрани. След някое време продължи:
— Вие нали работите за негова Светлост?
— Да, разбира се. Това е държавна служба.
— И предполагам ще ми кажете, че преди сте работили като чиновник, нищо особено?
— Именно.
— Макар че Олян фон Ментелик вероятно е истинското Ви име, защото не мога да повярвам, че някой доброволно ще си избере такъв псевдоним — не млъкваше тя.