— Ще видя, какво може да се направи, г-н Камилски. Да я имате на картинка?
Всички ще поискат свои марки, мислеше си той докато се обличаше. Да си имаш собствени марки ще е като да имаш свое знаме и свой герб. Голяма работа, накратко. И се обзалагам, че ще може да спретна една сделчица с моя приятел г-н Спулс, о да. Няма значение, че си нямаш собствена пощенска служба, трябва да си имаш свои марки…
Ентусиазирана тълпа го изпрати до коня, който макар и да не беше Борис, даде най-доброто от себе си, а освен това изглежда знаеше за какво служат поводите. Олян прие с благодарност възглавничката на седлото. Това добави още блясък на стъклото: „толкова бясно е яздил, че има нужда от възглавничка!“
Тръгна си с пълна чанта поща. Колкото и да е странно, и този път хората купуваха марки просто за да си ги имат. „Вестникът“ беше стигнал до тях. Хората знаеха, че се е появила някаква новост и искаха да бъдат част от нея.
Докато препускаше в лек галоп през полето обаче, възбудата му поизстина. На работа при него бяха Станли, тайфа бодри духом, но не чак толкова телом старци и няколко голема. Няма да може да издържи на това темпо. Там е работата обаче, че вече беше пуснал искрата. Вече беше казал на хората какво възнамерява и те взеха че повярваха, че той го може. Всеки можеше да предприеме тази езда. Никой обаче не го беше сторил. Всички седяха и чакаха да бъдат оправени щракалките.
Той караше яваш-яваш по пътя, само поускори малко, докато минаваше край кулата в ремонт. Тя все още си беше в ремонт, но сега около нея и високо горе върху нея можеше да се видят много повече хора. Определено изглеждаше, че ремонтните работи са тръгнали значително по-бързо. Докато ги гледаше, със сигурност видя как един пада от кулата. Обаче вероятно не беше добра идея да иде да види с какво може да помогне, не и ако искаше и занапред да си има всичките зъби. Освен това ставаше дума за дълго-дълго падане отвисоко чак до лехите със зеле, което удачно съчетаваше смъртта и погребението.
Още веднъж ускори, когато наближи града. Някак си не беше уместно да се качи в тръс по стъпалата на Пощата. Опашката — все още опашка — го посрещна с ликуване, когато се качи по тях в галоп.
Г-н Грош изтича навън да го посрещне, доколкото изобщо един рак можеше да тича.
— Можете ли да направите още една доставка за Сто Лат, сър? — извика той още от вратата — Вече имам пълна торба! А не спират д’ ме питат, кога ш’ карате поща до Псевдополис и Куирм! Ей тук има едно и до Ланкър!
— Какво? Дотам има петстотин проклети мили, бе човек! — Олян скочи от коня, макар поради състоянието на краката му беше по-право да се каже — стовари се от коня.
— Докат’ Ви нямаше, тук н’право закипя — говореше му Грош, докато му помагаше да се изправи. — О да, точно тъй! Не ни стигнаха хората! Да ам’ дойдоха също и т’кива дето искат работа, да сър, след кат’ излезе вестника! Хора от стари пощенски родове, също кат’ мен, сър! Че дори още някои стари служители се върнаха от пенсия! Та си позволих аз д’ ги приема на пробен срок, на основание понеже бях по него време Изпълняващ Длъжността Началник на Пощата. Надявам се, че няма да придирате, а сър? А г-н Спулс прави още марки! Вече на два пъти пращах Станли за още. И чух аз, че ранните образци петпенсови и доларови ш’ станат за довечера! Ех че времена, а, сър?
— Ъ… да — измънка Олян. Внезапно целият свят се беше превърнал в един вид Борис — препускащ лудо, склонен да хапе и невъзможен за управление. Единственият начин да не бъдеш помлян от копитата му беше да се задържиш на върха.
В главната зала бяха разпънати допълнителни импровизирани маси. И около всичките се блъскаха по много хора.
— Продаваме им пликове и хартия — съобщи Грош. — Мастилото е безплатен гратис.
— Ти ли се сети за това? — почуди се Олян.
— Не, още навремето правихме тъй — отвърна Грош. — Г-ца Маккалариат взе доста евтина хартия от Спулс.
— Г-ца Маккалариат? Коя е тази г-ца Маккалариат?
— Много стар пощенски род, сър — Грош като че ли малко се поизнерви. — Тя реши да работи за Вас.
— Моля? — тросна се Олян. — Тя била решила да работи за мен?
— Ами сър, нал’ знаете как е с хората от Пощата — започна Грош. — Нали не искаме да…
— Вие ли сте били началникът? — разнесе се зад гърба му един смразяващ глас.
Гласът проникна в главата му, разрови спомените му, претараши страховете му, откри подходящите ръчки, настани се до тях и ги дръпна. В случая с Олян той извади от дълбините на съзнанието му фрау Шамберс. На втората година от учебното си поприще човек биваше низвергнат от топлата, миришеща на боички, пластилин и недооформени хигиенни навици детска градина на фрау Тисел и се озоваваше на студените миришещи на Образование чинове под властта на фрау Шамберс. Беше също толкова лошо, като да те родят, с допълнителния недостатък, че майка ти я нямаше там.