— Добра жена е тя — отбеляза Грош, докато тя се отдалечаваше. — Г-ца Маккалариат от пето поколение. Запазват си те моминското име по проф’сионални причини, р’збира се.
— Нима се женят?
Откъм гъчканицата около импровизираното гише се разнесе пронзителната заповед:
— На секундата да върнете тая писалка! Да не мислите че съм направена от писалки?
— Дасър — рапортува Грош.
— Отхапват ли главите на съпрузите си след брачната нощ? — зачуди се Олян.
— Не бих могъл д’ знам за т’ва, сър — изчерви се Грош.
— Но тя си има дори и малко мустак!
— За всекиго има по нещо в тоя чуден свят, сър.
— И, казваш, и други хора си търсят работа при нас?
Грош грейна:
— Точно тъй, сър. Поради онуй във вестника, сър.
— Имаш предвид онова от сутринта ли?
— Пред’плагам, че и то помогна, сър — каза Грош. — Но ако питате мен, то е поради обедното издание.
— Какво обедно издание?
— Цялата първа страница е все за нас! — изпъчи се гордо Грош. — Оставих Ви едно копие на бюрото Ви горе…
Олян пъхна чантата от Сто Лат в ръцете му:
— Поемаш това… за сортиране. Ако се е събрала достатъчно поща за нова доставка, намираш някой хлапак, дето си умира за работа, качваш го на кон и го пращаш да я закара. Няма нужда от бързане; ще го наречем презнощна доставка. Кажи му да се види с кмета и да се върне сутринта с новата поща.
— Тъй вярно, сър — каза Грош. — Ш’можеме д’ изкараме презнощни и до Куирм и Псевдополис, ако намерим начин д’ сменяме конете, както правят пощенските карети…
— Я чакай… що пък пощенските карети да не могат да го поемат? — сети се Олян. — Демоните да го вземат, ами че те все още се наричат пощенски карети, нали така? Знаем, че взимат поръчки от всекиго, без много думи. Е, сега обаче Пощата се върна в бизнеса. Те ще ни карат пощата. Иди и намери който им е главен и му кажи това!
— Дасър — светна лицето на Грош. — Мислили ли сте вече как ш’ пращаме поща до луната, а, сър?
— Всяко нещо с времето си, г-н Грош!
— Т’ва не Ви приляга, сър — контрира бодро Грош. — Вашият стил е по-скоро всичко наведнъж, сър!
„Щеше ми се да не беше така“, мислеше си Олян, докато се мъкнеше нагоре по стълбите. Но се налагаше да се движиш бързо. Той винаги се беше движил бързо. Целият му живот беше в движение. Бързай, защото никога не знаеш, какво е тръгнало по дирите ти…
Той застина посред стълбището.
Не и г-н Помпа!
Големът не беше излязъл от Пощенската Палата! Не се беше опитал да го догони! Дали е било защото той беше излязъл по пощенска работа? За колко ли време можеше да излезе той по пощенска работа? Дали ще може, примерно, да се изкара умрял? Със стария номер с купчината дрехи на морския бряг? Струваше си да се има едно на ум. Как ли работи всъщност умът на един голем? Трябваше да попита г-ца…
Леле, да, г-ца Миличкова! Толкова се беше увлякъл, че я беше поканил на вечеря! Сега това можеше да е проблематично, доколкото по-голяма част от тялото под кръста му беше пламнала и то предимно не по г-ца Миличкова. Е, добре де, помисли си той, докато влизаше в кабинета си, може пък да можеше да намери ресторант с наистина меки столове…
Заглавията закрещяха насреща му още откакто зърна вестника. Той замалко не изкрещя в отговор. Разбира се, че беше казал всичко това. Само че го беше казал на невинно усмихващото се личице на госпожица Захариса Крипслок, а не на целия свят! Тя обаче да вземе да запише всичко най-правдиво и изведнъж… на̀ ти това.
Олян никога досега не се беше вълнувал от вестници. Той беше човек на изкуството. Не го интересуваха големи схеми. Сядаш и омотваш човека пред теб, гледайки го честно в очите.
Снимката обаче беше добра, това трябваше да се признае. Конят, изправил се на задни крака, крилатата шапка и отгоре на всичко — леко замазване от скоростта. Беше впечатляващо.
Той малко се поотпусна. В края на краищата службата работеше. Хората пускаха писма. Доставена беше поща. Вярно, че до голяма степен това беше, защото щракалките в момента не работеха както трябва, но може би с времето хората щяха да осъзнаят, че писмото до сестра ти в Сто Лат няма защо да струва тридесет пенса, за да стигне евентуално начаса, а може да струва само пет пенса и да стигне на следващия ден.
Станли почука на вратата и я отвори.