Пощенските карети бяха преживяли упадъка и краха на Пощенската служба, защото им се налагаше. Конете трябваше да се хранят. И по-рано пощенските карети бяха вземали пътници. Залите на Пощата замлъкнаха, люстрите изчезнаха, както и всички други неща, включително тези, които бяха заковани, но отзад в големия двор каретната служба процъфтяваше. Колите не бяха точно откраднати, нито пък бяха точно наследени… просто преминаха в ръцете на кочияшите.
После, съгласно Грош, който смяташе себе си за пазител на целокупното Пощознание, другите пощенски карети бяха изкупени от Големия Джим Прав „Още не падналия“ с парите, които беше спечелил, залагайки на себе си в двубоя си с голи ръце срещу Харолд Бутс „Шопаря“, а сега кочияшеския бизнес го държаха синовете му Хари Прав „Бухалката“ и Малкия Джим Прав „Оловната тръба“.
Олян ясно виждаше, че ще е необходим внимателен подход.
Средоточието или нервният център на каретния бизнес беше големият навес точно до конюшнята. Там миришеше… не, смърдеше… не, миазмеше на коне, кожа, ветеринарство, калпави въглища, бренди и евтини цигари. Бяха миазми от класа. Можеше да се режат на блокчета и да се продават като евтин строителен материал.
Когато той влезе, един едър мъж, докаран до практически кръгла форма от множеството слоеве жилетки и елеци, си грееше задните части до една бумтяща печка. Друг мъжага с общо взето същата фигура се беше надвесил над рамото на някакъв чиновник, и двамата съсредоточени в някакви книжа. Очевидно се обсъждаха въпроси по личен състав, защото мъжът до огъня тъкмо казваше:
— … е добре тогава, щом като е болен, пращаш младия Алфред на вечерния курс, а…
Той млъкна като видя Олян и се обърна към него:
— Да, господине? Какво можем да направим за вас?
— Да ми карате чувалите с пощата — отговори Олян.
Те го изгледаха и тогава мъжът, който си печеше задника, се ухили. Джим и Хари Прав можеха да са близнаци. Бяха едри мъжаги и изглеждаха сякаш бяха направени от свинско и тлъст бекон.
— Ама ти ли си оня лъскав нов началник пощата, за когото се говори напоследък, а?
— Точно така.
— А бе твоя човек вече беше тук — каза печеният мъжага. — И ми разправя надълго и нашироко, че трябвало да правим това и да правим онова, а за цената нито дума!
— Цената ли? — Олян разпери ръце и заизлъчва сърдечност. — За това ли ставало дума? Лесна работа. Нищо работа.
Той се обърна, отвори вратата и извика:
— Давай, Гладис!
От тъмнината на двора се дочуха викове, последвани от хрущене на дърво.
— Какво по дяволите правиш? — развика се кълбообразният мъж.
— Чуйте ми сега цената — обяви Олян. — Вие се съгласявате да ми карате пощата и от оная пощенска карета отвън няма да бъде свалено още някое колело. По-справедливо от това здраве му кажи, а?
Мъжът затрополи насреща му, но другият кочияш го хвана за палтото.
— Кротко бе, Джим — каза той. — Тоя е от пръвителството и при него бачкат големи.
Като по поръчка г-н Помпа пристъпи в стаята, привеждайки се, за да мине през вратата. Джим му се озъби.
— Тея ли шъ ме изплашат, а? — пенеше се той. — Че на тях не им е позволено дъ джаскат хората!
— Грешиш — поправи го Олян. — Може и смъртно да грешиш.
— Абе к’во ш’кажете дъ викнем Стражата, а? — намеси се Хари Прав. — Чисто и официално. Как шъ ви се хареса това, а?
— Добре, викайте Стражата, — сви рамене Олян. — А аз ще им кажа, че възстановявам открадната собственост. — И той пак повиши глас: — Гладис!
Отвън отново се чу грохот.
— Открадната ли? Тея коли са си наши! — крясна Хари Прав.
— Опасявам се, че пак грешите — отвърна Олян. — Г-н Помпа?
— Пощенските Карети Никога Не Са Били Разпродавани — избоботи големът. — Те Са Собственост На Пощенската Служба. За Използването На Това Пощенско Имущество Не Е Платена Никаква Аренда.
— Тъй значи! — ревна Джим и се измъкна от ръцете на брат си. Юмрукът на г-н Помпа незабавно се вдигна.
Светът направи една задъхана пауза.
— Чакай малко, Джим, само за момент ме изчакай — заговори предпазливо Хари Прав. — Каква ти е играта, бе пощаджия? Каретите винаги са вземали и пътници, нали така? И по едно време пощата за вземане свърши, хората обаче все така искаха да пътуват, а пък колите си стояха ей така нахалос, а конете трябваше да се хранят, така че тате плати фуража и сметките на ветеринаря и никой…
— Просто ми взимайте пощата — прекъсна го Олян. — Това е всичко. Всяка кола да взема чувалите с пощата и да ги оставя където аз кажа. Това е. Я ми кажете, къде ще намерите по-добро предложение в днешни дни, а? Е, можете да си опитате късмета да пледирате пред Ветинари, че сте намерили изоставена собственост, но това ще отнеме време да се уреди, а междувременно ще изгубите всичките му хубави ползи… Не щете? О’кей. Глади…