Линия от светлини пресича континента, като мъниста сред предутринния мрак. И ето, от двете страни на Голямата Магистрална Линия започва Часът на Мъртвите, когато приемащите и предаващите кепенци изчистват съобщенията по тях и един след друг спират да се движат.
Мъжете от кулите се гордееха със скоростта, с която можеха да превключат кулите си от черно-белия дневен режим към светлинния нощен. Ако се случеше добър ден, можеха да го направят почти без да прекъсват предаването, крепейки се на клатещи се стълби високо над земната повърхност, докато край тях тропаха и тряскаха кепенците. Имаше герои, които запалваха всичките шестнадесет лампи на една голяма кула за няма и минута, плъзгайки се надолу по стълби и люшкайки се на въжета, за да запазят кулата си жива. „Жива“, точно тази дума използваха. Никой не искаше тъмна кула, нито дори и за минута.
Часът на Мъртвите беше нещо друго. Това беше един час време за поправки, замени, може би и за малко оправяне на документи. Най-вече за замени. Пипкава работа беше да се поправя кепенец високо горе на кулата, докато се клати от вятъра и докато пръстите ти премръзват, та винаги беше по-добре да го свалиш долу на въже и да качиш горе ново на негово място. Но когато те притиснеше времето, човек се съблазняваше да предизвика вятъра и да се пробва да освободи проклетите кепенци на ръка.
Понякога вятърът побеждаваше. Часът на мъртвите беше когато умираха мъже.
И когато някой умреше, изпращаха го вкъщи по щракса.
Ченето на Олян увисна:
— Ъ?
— Така му викат — обясни Хари. — Е, не е буквално, р’збира се. А пращат името му от единия край на Линията чак до другата, докато стигне до кулата, най-близо до къщата му.
— Ъхъ, ама те казват също, че понякога оня тип оставал някак по кулите — добави Джим. — „Жив в Овърхеда“, тъй му викат.
— Да, ма кат’ казват това, са все фиркани — поясни Хари.
— О, да, фиркани са си, от мен дъ знаеш — подтвърди брат му. — Скъсват ги от бачкане. Сега няма Час на Мъртвите, а им дават само по двайсе минути. Че и персонала съкращават. Някога по окторници вървяха на бавна скорост, сега обаче цялото време е високоскоростна, само дето кулите все се трошат. Виждали сме момчета, току-що слезли от кулите, очите им се подбелили, ръцете им треперят и не вдяват дали е обедно време или гъз. Подлудява ги тая работа. Ъ? Адски вярно си е!
— Само дето те и без друго са луди — допълни Хари. — Трябва да си луд зъ дъ работиш горе в тея пущини.
— Толкова се побъркват, че и обикновените луди ги мислят за луди.
— Тъй си е. Те обаче пак се връщат там. Побъркват ги щракалките. Щракалките ги обземат, обладават им душата — говореше Хари. — Практически нищо не им плащат, но бас държа, че и без пари те пак ще се качат по кулите.
— Голямата Магистрална я кара на тяхната кръв сега, откакто я подкара тая новата банда. За пари хора убиват, туй е то — заключи Джим.
Хари си изпразни чашата:
— С тях работа не щем да имаме — каза той. — Ще ти караме пощата, г-н Ментелик, само зарад’ хубавата ти скапана шапка.
— Я ми кажете — пробва се Олян. — Чували ли сте някога за някой си дето му викат „Димящото Гну“?
— Не е чак като да знаем — каза Джим, — но някои от хлапетиите ги споменаха веднъж. Един вид незаконни сигналчици, нещо такова. Нещо покрай Овърхеда.
— Какво е Овърхед? Ъ… там където живеят мъртъвците ли?
— Виж с’а, г-н Ментелик, ние само чуваме туй онуй — рече Джим. — Нали трябва дъ им говорим мило и кротко, щото като слизат от кулите са толкова замаяни, че му излизат на човек право под колелата…
— От клатенето от вятъра е — вметна Хари. — Ходят като няк’ви моряци.
— Точно тъй. Овърхедът значи? Такова значи, те казват, че доста от нещата вървящи по щракалките са относно щракалките, схващаш ли? Заповеди от компанията, съобщения за снабдяване, съобщения за други съобщения…
— … имена на мъртъвци… — допълни Олян.
— Да, и те също. Е, та значи Димящото гну са някъде там — продължаваше Джим. — Аз друго не знам. Аз само карам коли, г-н Ментелик, не съм някой умник като тея по кулите. Ха, достатъчно съм прост да стъпвам здраво на земята!
— Я кажи на г-н Ментелик за Кула 93, Джим — подкани го Хари. — Да му се смръзнат костите!
— Ъхъ, дъ си чул зъ нея, а? — Джим го погледна лукаво.
— Не. Какво е станало?
— Само две момчета имало на нея, а по щат трябвало дъ съ трима. Единият излязъл посред една буря да бърника нещо по заял кепенец, което не му било работа да прави, та паднал и обезопасителното въже се оплело около врата му. Та другият тип се втурнал да го измъква, ама без неговото обезопасително въже, което изобщо не било работа да прави, и те мислят, че направо го издухало от кулата.