— Само да бяхте там! Само да го бяхте видели! — каза си Олян. Без да иска го беше казал на глас. Отсреща някакъв мъж халоса друг със собствения му крак и спечели седем точки.
— Да — кимна г-ца Миличкова. — Само да беше. Та преди три месеца брат ми Джон събра достатъчно пари да подкара конкурентна линия. Мъчна работа беше. Мангизов си е разпрострял пипалата навсякъде. Е, Джон свърши мъртъв в полето. Казаха, че не си бил закачил обезопазителното си въже. Той винаги си го закачаше. И сега баща ми по цял ден само седи втренчен в стената. Загуби си всичко, дори и работилницата, като ни окрадоха. Изгубихме си къщата, естествено. Сега живеем при леля ми в Кукличките. Дотам я докарахме. Когато Гепи Мангизов говори за свобода, има предвид неговата си, не някаква друга. И ето че се появяваш ти, г-н Олян фон Ментелик, новичък и лъскав, хукнал да свършиш всичко наведнъж. Защо?
— Ветинари ми предложи работата, това е всичко — отговори Олян.
— И защо я прие?
— Беше работа за цял живот.
Тя се втренчи в него така, че му стана неудобно.
— Е добре, успял си да докопаш маса в „Льо Фоа Йорьо“ само с няколко часа време за реакция — склони тя, когато един нож се заби в гредата зад нея. — Пак ли ще ме излъжеш, ако те попитам как?
— Като си помисля, май да.
— Добре. Ще вървим ли?
Малка газена лампа гореше в закътаната и задушна съблекалня, кълбо с необичайна яркост. В центъра на стаята с лупа в ръка Станли си преглеждаше марките.
Това беше… раят. Фасулът е известен с изчерпателността си, а Станли беше довел добросъвестността до крайност. Г-н Спулс, малко поизнервен от усмивката му, му беше дал всичките си пробни и дефектни листове и сега Станли внимателно ги каталогизираше — колко екземпляра от всеки вид, кои са грешките, изобщо всичко.
Малко филизче вина се заизвива из ума му: та това беше по-хубаво и от карфиците, ама наистина. Марките нямаше как да имат край. Можеше да се изрисуват наистина с всичко. Бяха изумителни. Можеха да обиколят света по пощата, а после да си ги прибереш чистичко и пригледно в албума. А пък и няма как да си докараш „карфиченоглавски палец“.
Беше чел за това усещане в карфичарски списания. Там казваха, че човек можело да вземе да се отбоде. Понякога в тази връзка се споменаваха момичета и сватби. Понякога някоя бивша глава взимаше и си разпродаваше цялата колекция, просто ей така. Или пък на някоя карфичена среща някой ще вземе да пръсне всичките си карфици във въздуха и да побегне крещейки: „Пфу, ама че това са просто карфици!“ Досега подобно нещо беше немислимо за Станли.
Той взе малката торбичка некласифицирани карфици и се втренчи в него. Само допреди някой друг ден дори и самата мисъл за вечер, прекарана с карфиците му, щеше да му донесе чудесно топло и уютно вътрешно чувство. Сега обаче беше дошло време да отхвърли детинщината с карфиците.
Нещо изкряска.
Беше пронизителен, гърлен крясък, все едно самите злоба и глад са се сдобили с глас. Някога едни малки, присвити, подобни на земеровка същества са чували такива звуци да се разнасят над блатата. След като праисторическият ужас поутихна, Станли пропълзя до вратата и я отвори.
— Ех-хо? — изпелтечи той в ехтящите сенки на голямата зала. — Има ли някой тук?
За щастие нямаше отговор, обаче нещо издраска близо до тавана.
— Ние, знаете ли, вече затворихме — каза той с треперлив глас. — Но пак ще отворим в седем сутринта със забележителни нови марки и извънредно изгодна оферта за пратки до Псевдополис. — Думите му се забавиха и челото му се сбърчи, докато се опитваше да си спомни всичко, което им беше казал одеве г-н Ментелик. — Помнете, ние може и да не сме най-бързите, но пък винаги стигаме до местоназначението. Защо не вземете да напишете писмо до престарялата Ви баба?
— Изядох баба си — изръмжа глас някъде от мрака отгоре. — Оглозгах кокалите й.
Станли въздъхна. Никой не го беше обучавал на дистрибуторското изкуство.
— О — рече той. — Ъ… тогава може би до някоя леля?
Сбърчи нос. Защо ли се беше размирисало на лампено масло?
— Ехо? — пак викна той.
Нещо падна откъм тавана, отскочи от рамото му и пльокна на пода. Станли се наведе и напипа гълъб. Или по-точно към половин гълъб. Беше още топъл и много омацан.
Г-н Грайл беше седнал на една греда високо над залата. Стомахът му пареше. Лоша работа, старите навици не отмираха лесно. Бяха му запечатани в костния мозък. Изпърха пред теб нещо топло и пернато и разбира се че го лапваш. Всичките улуци, корнизи и статуи на Анкх-Морпорк бяха окупирани от гълъби. Дори и местното дъждоливническо население не можеше да съкрати популацията им. Още преди да влети през счупения прозорец на купола, той вече беше на шест гълъба, а после цял огромен пернат топъл облак се беше надигнал и пред очите му направо падна червената пелена.