Толкова апетитни бяха. Няма как да спреш на един! А пет минути по-късно си спомняш защо трябваше да си спрял. Това бяха подивели градски гълъби, изхранващи се от каквото намереха по улиците. При това по Анкх-Морпоркските улици. Бяха гукащи чумни клоаки. Със същия успех можеше да хапнеш сандвич с кучешки лайна и да го прокараш с шейк от близката септична яма.
Грайл изпъшка. Най-добре да свършва по-бързо каквото има да върши, да излезе и да повърне над някоя оживена улица. Запрати шишето си с масло в мрака и затършува за кибрита си. Видът му беше усвоил огъня доста късно, защото гнездата се подпалваха твърде лесно, но и огъня го биваше за туй-онуй…
Пламъкът цъфна високо в отсрещния край на залата. Литна откъм гредите и падна на пода. Като стигна маслото се чу едно вуууф и сини потоци от огън зализаха стените.
Станли погледна надолу. Само на няколко стъпки от него, осветена от разтичащия се по пода огън, се беше сгърчила една фигура. До нея се въргаляше златната шапка с крилете.
И в този момент всичко се обърка за г-н Грайл, защото Станли получи един от Малките си Моменти.
Всичко опираше до позата. Олян беше изучавал позите. Някои от старите благородни фамилии притежаваха това нещо. Представляваше абсолютната липса на каквото и да е съмнение, че нещата ще минат както очакваш.
Оберкелнерът ги изпрати до масата им, без да се поколебае нито за миг.
— Наистина ли можете да си позволите това на държавна заплата, г-н Ментелик? — попита г-ца Миличкова докато сядаха. — Или ще излизаме през кухните?
— Сигурен съм, че разполагам с достатъчно средства — отговори Олян.
Знаеше, че вероятно не разполага с такива. Ресторант с отделен келнер дори и за горчицата ще вдига цените си до небето. Но точно в този момент Олян не се безпокоеше за сметката. Имаше си начини да се оправя човек със сметки и най-добре беше да се оправяш с тях на пълен стомах.
Поръчаха си ордьоври, които сигурно струваха повече от седмичната сметка за храна на средния човек. Нямаше смисъл да се търси най-евтиното нещо в менюто. Теоретично погледнато то все трябваше да съществува, но колкото и да се вглеждаше човек, него някак си все го нямаше. От друга страна имаше изобилие от най-скъпи неща.
— Добре ли се освояват момчетата? — попита г-ца Миличкова.
Момчетата, помисли си Олян и произнесе:
— О, да. На Ангамарад наистина му идва отръки. Роден пощальон е.
— Е, има си опит.
— Каква е оная кутия, закрепена на ръката му?
— Това ли? Едно послание, което трябва да занесе. Не оригиналната табличка от печена глина, доколкото схващам. Наложило му се е на два-три пъти да прави копия, а и бронзът хич не трае дълго, от големска гледна точка де. Посланието е до Хет, цар на Тут, от неговите астролози от свещената им планина, съобщаващо му, че Богинята на Морето била разгневена и какви церемонии са били нужни за да я умилостивят.
— Тут в крайна сметка не потъна ли в морето? Стори ми се, че той каза…
— Да де, да, Ангамарад закъснял и бил пометен от яростната приливна вълна и островът потънал.
— И…? — попита Олян.
— Какво и?
— И… той не си ли е помислил, че да го достави сега, ще е леко късничко?
— Не. Не си го е помислил. Не гледаш на нещата като голем. Те вярват, че вселената има формата на кравай.
— Кръгъл или вит кравай? — осведоми се Олян.
— Определено кръгъл, но недей да настояваш за повече кулинарни подробности, защото ми се струва, че се опитваш да го вземеш на бъзик. Та според тях вселената няма нито начало нито край. Ние преминаваме отново и отново през същите неща, само че не е задължително да правим всеки път същия избор.
— Като да си докараш ангел по трудния начин — измърмори замислено Олян.
— Какво имаш предвид? — заитнересува се тя.
— Ъ… та значи той чака, докато онази работа с приливната вълна пак не се случи, за да стигне навреме и този път да го направи както трябва, що ли?
— Да. Недей да изтъкваш недостатъците на идеята. За него си има смисъл.
— И ще си чака милиони и милиони години?
— Това не е недостатък, не и за голем. Само въпрос на време е. На тях нищо не им омръзва. Ремонтират си се сами и е много трудно да се строшат. Оцеляват под морските вълни, както и в нажежена до червено лава. Може пък и да е в състояние да го направи, кой знае? Междувременно гледа да се намира на работа. Също като теб, г-н Ментелик. Толкова си зает…