Изведнъж тя замръзна втренчена в нещо зад рамото му. Дясната й ръка затараши френетично приборите и награби един нож.
— Копелето му мръсно тъкмо влезе! — изсъска тя — Гепи Мангизов! Аз само замалко, ще го убия и ще се върна при теб за десерта…
— Не можеш да направиш това! — изшътка Олян.
— Я? Защо пък да не мога?
— Защото не използваш правилния нож! Този е за риба! Ще се вкараш в беля!
Тя го зяпна, но ръката й се поотпусна и се появи нещо като усмивка.
— Да не би да имат нож за изкормване на богати престъпни копелета? — подметна тя.
— Носят ти го на масата, ако си го поръчаш — заговори й забързано Олян. — Виж сега, това тук не ти е „Барабанът“, където просто изхвърлят трупа в реката! Тея тук викат Стражата! Я се вземи в ръце. Тебе си, не ножа! И се приготви да офейкваме.
— Защо?
— Защото аз подправих неговия подпис на бланка на Голямата Магистрална за да ни пуснат тук, ето защо.
Олян се озърна, да види за пръв път на живо този голям човек. Няма измама, голям си беше, с телосложението на мечка, във фрак като за двама мъже и със златовезана жилетка. И си имаше какаду на рамото, макар че един сервитьор вече се беше забързал с лъскава бронзова прелка и, вероятно, меню за семки и ядки. С Мангизов имаше компания от добре облечени хора и докато той шестваше през помещението, светът се завъртя в орбита около него, тъй като златото е много плътно и има собствена гравитация. Келнери се суетяха и раболепничеха и правеха разни незначителни неща с вид на преголяма важност и явно беше въпрос само на минути, докато някой от тях не изпее на Мангизов, че другите му гости вече са се настанили. Олян обаче претърсваше с поглед останалата част от помещението за… аха, ето ги, двама на брой. Какво ли им имаше на наемните мускули, че никога не се намираше костюм, който да им става?
Единият пазеше вратата, другият пазеше стаята, а без нито сянка съмнение имаше и поне един в кухнята.
… и ето го оберкелнера, заработващ си бакшиша, уверявайки великия човек, че приятелите му са надлежно обслужени…
… и ето я голямата глава с лъвската си грива, обръщаща се да погледне масата на Олян…
… ето че г-ца Миличкова измърмори: „О богове, той иде насам!“…
… и Олян стана. Наемните юмруци изместиха центъра на тежестта си. Всъщност нямаше да сторят нищо на самото място, но пък и никой нямаше да го е грижа, ако го ескортираха навън бързо и твърдо за малък разговор в някоя задна уличка. Мангизов се приближаваше, оставяйки озадачените си гости зад гърба си.
Ако това не беше работа за обществените умения, значи беше време за изскачане през прозореца. Мангизов обаче трябваше да бъде поне бегло учтив. Хората слушаха, нали?
— Г-н Гепи Мангизов? — поздрави Олян.
— Същият, сър — ухили се Мангизов без никакъв хумор. — Изглежда ме оставихте зад гърба си.
— Надявам се, че не съм, сър — отвърна Олян.
— Излиза, че съм помолил ресторанта да запази маса за Вас, г-н… Ментелик?
— Нима, г-н Мангизов? — възкликна Олян с нещо, досега минавало за извърнедно убедителна невинност. — Дойдохме тук с надеждата, че ще се намери свободна маса и за наше най-голямо учудване, тя взе че се намери!
— Тогава значи някой е взел поне един от нас двамата за глупак — заключи Мангизов. — Но кажете ми… Вие наистина ли сте г-н Олян фон Ментелик, началникът на Пощата?
— Да, аз съм.
— И не си ли носите шапката?
Олян въздъхна:
— Е, тя всъщност не е чак пък задължителна.
Известно време едрото лице го наблюдаваше мълчаливо, след което му беше протегната ръка като ръкавицата на стоманолеяр.
— Радвам се да Ви срещна най-сетне, г-н Ментелик. Разчитам, че късметът Ви няма да Ви изостави.
Олян пое ръката и вместо трошащия кокали захват, който очакваше, усети твърдото ръкостискане на почтен човек и го срещна твърдия, честен, едноок поглед на Гепи Мангизов.
Олян беше работил усърдно по професионалното си усъвършенстване и се смяташе за доста добър, но сега, ако си носеше шапката, щеше да му я свали. Намираше се в присъствието на майстор. Усещаше го в ръката, виждаше го в този властен поглед. Ако нещата стояха другояче, той сигурно щеше смирено да се примоли на Мангизов да го вземе за чирак, да му чисти подовете, да помага в кухнята му, само и само да може да седне в краката на този велик мъж и да се учи, как се върти „Тука има — тука нема“ с цели банки. Ако Олян разбираше нещо, ако разбираше каквото и да е, никога не беше беше срещал толкова голям измамник, като мъжа пред него. И той си го казваше. Е това вече беше… стил. Пиратските къдрици, превръзката през окото, дори и проклетият му папагал. Дванайсет и половина процента, айде де, никой ли не забелязваше? Той си им казваше какъв е, а те се смееха и го обожаваха за това. Направо зашеметяващо. Ако Олян фон Ментелик беше следвал кариерата на убиец, това беше все едно да срещне някой, разработил способ за унищожаване на цели цивилизации.