Съдържание
Последен изход
Първа част
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
Втора част
1
2
3
4
5
6
7
8
9
Трета част
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
Четвърта част
Издателство „Колибри“
Книжарници в Cофия
Авторски права
Federico Axat
La última salida
© Federico Axat, 2016
By Agreement with Pontas Literary & Film Agency
© Елена Маркова, превод
© Росен Дуков, художник на корицата
ИК „Колибри“, 2018
ISBN 978-619-02-0204-2
Последен изход
На родителите ми
Лус Л. ди Пиро и Раул Е. Аксат
С пръст върху желязото,
пистолетът по-тежък ставаше,
сърцето си той можеше да усети
как бие ли, бие,
бие ли, бие, о, моя любов.
Ю Ту, Изход
Първа част
1
Тед Макей беше на косъм да пусне куршум в слепоочието си, когато звънецът на къщата започна настойчиво да звъни.
Почака. Не можеше да дръпне спусъка, докато някой стоеше отвън.
Разкарай се, който и да си.
Отново звънене, след което се чуха крясъците на мъж:
– Отворете вратата, знам, че ме чувате!
Гласът достигна до кабинета с изненадваща яснота, така че за части от секундата Тед се усъмни дали беше действителен.
Огледа се наоколо, сякаш търсеше в самотата на кабинета някакво доказателство за достоверността на онзи крясък. Там бяха учебниците му по финанси, репродукцията на Моне, бюрото… и накрая писмото, с което обясняваше всичко на Холи.
– Отворете, моля!
Тед продължаваше да стиска браунинга на сантиметри от главата си, започваше да му тежи. Планът му нямаше да проработи, ако онзи тип чуеше изстрела и повикаше полицията. Холи и момичетата бяха в Дисниленд и той нямаше да допусне да им бъде сервирана подобна новина толкова далеч от къщи. Изключено.
Към звънеца се прибави канонада от удари.
– По-живо! Няма да си тръгна, докато не ми отворите!
Пистолетът затрепери. Тед го подпря на дясното си бедро. Прокара пръстите на лявата си ръка през косата си и отново запсува странния посетител. Да не е някой търговец? В този квартал на богаташи не гледаха с добро око на тях, а още по-малко, ако се представяха по толкова нагъл начин.
В продължение на няколко секунди не се чуха повече крясъци и блъскания и Тед много бавно започна отново да вдига оръжието към слепоочието си.
Помисли си, че мъжът вероятно се беше отказал и си беше отишъл, когато залп от удари и викове го увери в обратното. Но Тед нямаше да отвори, в никакъв случай… щеше да почака. Досадникът все някога щеше да се откаже, нали?
В този момент нещо прикова вниманието му върху бюрото – лист, сгънат на две, същият като онзи, дето беше оставил за Холи в средата на масата, само че на него не беше написано името на съпругата му. Нима е бил толкова глупав, че да забрави да изхвърли някоя от уличаващите бележки? Докато крясъците се нижеха без прекъсване от улицата, Тед се утешаваше с мисълта, че от неочакваното прекъсване щеше да произлезе поне едно хубаво нещо. Разгъна листа и прочете бележката.
Видяното го смрази. Разпозна почерка си и въпреки това не помнеше да е писал някога нито едно от въпросните изречения.
ОТВОРИ ВРАТАТА
ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ТИ ИЗХОД
Дали ги е писал по вече забравен повод? Във връзка с някаква игра със Синди и Надин може би? Не можеше да намери обяснение за написаното… не и в онази толкова откачена обстановка с един лунатик, готов да повали вратата. Но трябваше да има някакво обяснение, то се знае.
Заблуждавай се, колкото си щеш.
Браунингът в дясната му ръка тежеше цял тон.
– Отворете най-сетне, Тед!
Стресна се, разтревожен. По име ли го извикаха? Тед не поддържаше приятелски отношения със съседите си, но най-малкото смяташе, че разпознава гласовете им, а гласът на този мъж по нищо не приличаше на техните. Изправи се и остави пистолета върху бюрото. Знаеше, че нямаше друг изход, освен да разбере за кого става дума. Като се замисли малко, не беше краят на света. Който и да беше този нахален тип, щеше да го разкара набързо и да се върне в кабинета, за да приключи веднъж завинаги с живота си – планираше го от седмици и нямаше да се отметне в последния момент заради някакъв невъзпитан търговец.
В единия край на бюрото стоеше бурканче с химикалки, кламери, полуизхабени гумички и всевъзможни ненужни джунджурии. Със светкавично движение на ръката Тед го обърна наопаки и намери ключа, който само преди две минути беше пъхнал в него. Задържа го между пръстите си и го загледа с недоверчивостта на човек, преоткриващ нещо, което никога повече не е вярвал, че ще зърне в живота си. Предполагаше се, че по това време вече трябваше да се е строполил на фотьойла с остатъчен барут по ръката, носещ се по пътя към Светлината.