– Може би наистина беше важно – каза, стиснал силно волана – да вярвам, че един ден ще го постигна.
След това разкритие запази тишина, може би на ръба да заплаче зад черните си очила; вероятно беше първият път, в който казваше нещо такова на висок глас.
– Когато остарееш като мен, истината е, че вече няма особено значение.
– Лий, ти не си стар.
Мъжът кимаше.
– Достатъчно стар съм, за да не постигна мечтите си, но не достатъчно, че да забравя за тях.
Пътуваха вече повече от час и Тед се включи за първи път.
– Успях да постигна мечтата си за къща за уикендите, а ето ме тук, окован, защото един ден реших, че най-доброто беше да си отвея главата.
Лий не отговори.
– Обичаш ли съпругата си? – попита Тед.
Лий не изглеждаше склонен да води разговор с Тед или може би си мислеше за злощастната си мечта и за това как е предал доверието на жена си Марта.
– Да – отговори след кратка пауза. И не лъжеше.
– Значи си имаш всичко.
Тед беше забил поглед във върха на обувките си, с лакти, подпрени на колената и глава, обхваната с ръце. Една от веригите висеше пред лицето му, като се полюшваше от слабото подрусване на превозното средство. Другата беше като студена змия, сгушена в краката му. Не каза нищо повече.
Поеха по междущатския път 91 малко след единайсет.
– Поне си имам моята дърводелска работилница в задната част. – Лий не се предаваше.
– Видях стола, който си подарил на директорката – каза Лора. – Много е хубав.
– Благодаря. Дърводелството ми харесва. Предполагам, че ще му посветя много повече време, когато се пенсионирам. Малко ми остава.
Лий продължи да говори за своята дърводелска работилница, за това как намирал в заниманието си с дърво удоволствието, което работата в болницата не му доставяла. В този миг се извини на Лора за коментара си, но веднага след това обясни, че екипът на „Лавендер“ нямаше вина за нищо. Той беше този, който беше попаднал на работа, която не го вдъхновяваше и не беше напуснал навреме. Беше започнал по случайност, с простата цел да спести малко пари и да потърси нещо по-добро… и месеците се превърнали в години, а годините – в десетилетия. „И тогава всеки път става все по-трудно да си тръгнеш – обясни. – И изведнъж си даваш сметка и ето те близо до пенсия… и не си свършил нищо от това, което си намислил.“
Лора го изслуша с внимание. Разбираше съвършено нещастието на този човек, чийто живот се беше изнизал между пръстите. Лора обичаше работата си и не мислеше, че времето ѝ в „Лавендер“ е изгубено ни най-малко. Всъщност нещо подобно ѝ се беше случило след развода, когато поради някаква неизвестна причина беше приела, че любовният ѝ живот беше приключил. Беше глупаво една жена, едва прехвърлила трийсет и пет, да мисли по този начин, но така беше в началото. Но най-накрая го проумя; времето се беше погрижило да постави нещата по местата им, да отвори сърцето ѝ към нови възможности… Помисли за Маркъс, когото щеше да види същата вечер. Джипиесът ги водеше по заплетения финален маршрут. Лий беше отказал до получи инструкции от Тед. Оставиха назад междущатския път, докато не стигнаха до чакълест път. Три километра по-нататък беше къщата на езерото. Когато Лий изключи двигателя, тишината беше зашеметяваща. Никой не слезе, Лий остана невъзмутим зад волана, съзерцавайки внушителната постройка. Стана ясно, че тази къща надвишаваше с пъти и най-смелите му фантазии.
Охранителят слезе от микробуса. Не носеше униформата си, а дънки и спортно яке. Под него държеше беретата си, а от колана му висеше електрошоков пистолет „Тейзър“. Отвори двойната врата и свали катинара, за да може Тед да излезе.
– Това, което казах преди малко, е вярно – каза Лий, – работата не ме вдъхновява, но умея да я върша добре. Не се приближавай до доктор Хил на по-малко от два метра. Ако ти трябва нещо, казваш на мен. Аз ще вървя отзад и ще те следя през цялото време. Само два пъти ми се е налагало да използвам палката с електрошок и никога не съм стрелял с оръжието, но те уверявам, че тренирам всяка седмица и мога да разбия веригата, като се прицеля от десет метра. Никакви изненади. Наясно ли сме?