Тед кимна.
– Няма да има проблеми – увери го той.
В този момент Лора слезе от буса.
Тед заобиколи превозното средство. Веригата на краката му позволяваше да се движи напред със значителна лекота – не позволяваше да тича, а да върви с нормална крачка. Когато видя къщата, изпита странно чувство на познатост. Виждаше я различна от тази, която си спомняше, беше някак по-занемарена. Беше ясно, че Холи и децата не се бяха връщали през цялото това време. Съответно липсваха и следи от ламборгинито с гюрук.
– Холи ми даде ключове – каза Лора, като извади връзка ключове. – Мисля, че ще е добре да хвърлим един поглед вътре. Как мислиш?
Тед не отговори. Наблюдаваше всичко като любопитно дете. Дърветата, земята, покрита с борови иглички, повърхността на езерото, набраздяваща се в ритъма на морския бриз. Въздухът ухаеше по друг начин. Вдиша дълбоко един път и още един, изпълнен с усещането, че кислородът имаше силата да го изцери, да му върне забравените спомени… да върне времето назад.
От разстояние видя розовия замък току до гората и погледът му остана забит там.
Отговори.
– Хайде, Тед, искам първо да хвърлим един поглед на къщата отвътре.
Той кимна и се насочи към входа. Лий го последва.
Тед влезе с известна предпазливост, премервайки всяка стъпка, която правеше по индийския килим. Индийският килим, върху който, ако можеше да се довери на спомените си, се беше свлякъл Уендъл, след като го беше прострелял. Споменът беше толкова истински и все пак, когато се опитваше да се вторачи в лицето на Уендъл, умът му изписваше една огромна въпросителна. Тед обиколи партера, като се спря пред снимките. Много от тях бяха направени от него. Отиде до аркообразната ниша, която водеше към кухнята, видя календара и отгърна страниците в търсене на водолазния костюм, с който изследваше кораловия риф. Не го видя заснет на никой от месеците, натъкна се само на пейзажи.
– Тук го чаках – заяви Тед. Лора се беше заинтригувала, като го видя да разглежда календара. – Първо го видях по този…
Тед изведнъж замлъкна.
– Там имаше прозорец – каза Тед, сочейки стената от кухнята, до която стояха двукрилият хладилник и кухненският плот. – Наблюдавах Уендъл през онзи прозорец, докато се намираше на езерото.
Лора забеляза обърканото му изражение. Сякаш част от него искаше да се вкопчи във вероятността всичко онова да се беше случило наистина – Уендъл да не беше в действителност плод на неговото съзнание.
– Да отидем горе, Тед. Искам да ти покажа нещо.
Той се съгласи.
Върнаха се в хола и се качиха по едно от стълбищата.
За разлика от долния етаж, чиито панели от закалено стъкло пропускаха естествената светлина, горният беше потънал изцяло в мрак. Лий натисна ключа за осветлението, но нищо не последва.
– Почакайте за секунда, доктор Хил – каза от етажа. – Тук няма светлина. Ще отворя някой от прозорците.
Тед беше стигнал до средата на стъпалата. Лора все още не беше започнала да се качва.
– Какво искаш да ми покажеш, Лора?
Тя не отговори.
След още един миг охранителят се показа от горната площадка и им направи знак да се качват. Тед се озова в напълно непознат коридор. Извървя няколко метра и се спря до прозореца, който Лий току-що беше отворил. Оттам се виждаше идеално розовият замък. Тед си даде сметка, че ако разположението на замъка беше с няколко метра по-встрани, щеше да е невъзможно да се види през листака. Следователно от същия прозорец можеше да следи момичетата. Остана прав, питайки се колко ли пъти е поглеждал оттам, за да се увери, че всичко е наред.
– Отвори онази врата – каза Лора, която тъкмо се беше качила.
Тед се обърна. И наистина срещу прозореца имаше затворена врата. Отвори я.
Това, което видя го изненада, но най-вече го натъжи дълбоко, защото беше поредното доказателство за слабата достоверност на спомените му.
Беше в кабинета си. Бюрото, библиотеката, картината на Моне, която скриваше сейфа. Разпозна всички предмети от тази стая, в която дори не смееше да прекрачи.
Лора се обади зад гърба му.
– Холи ми каза, че в къщата ти в града няма кабинет.
Тед оглеждаше кабинета повече от минута.
– Тук щях да го извърша, Лора. Седнал на онзи стол.
– Искаш ли да влезеш?
– Мислиш ли, че ще послужи за нещо?
– Не знам. Направи, каквото чувстваш.
Тед не искаше да влиза.
– Искам да видя пътеката зад замъка.
– Чудесно. Да отидем натам тогава.
Върнаха се на долния етаж, внимателно и неотлъчно следени от Лий. Заобиколиха къщата и без да продумат, се отправиха към розовия замък, който сега беше обгърнат от плътно канапе сухи листа.