Тед спаси падналата бира и я подаде на Джъстин. Когато той я отвори, жълт фонтан се изля в лицето му и за секунда напразно се опитваше да го улови с уста. Това отприщи нова порция смях.
– Та значи? – Тед седна отново на перилото, внимавайки основно да не падне назад.
– Нищо няма да се получи с Денис, за щастие – промълви Джъстин – Ангажирана е.
– Мислех, че ти е казала, че няма гадже.
– Вече си има. Един арогантен идиот, които наподобява на следващия Майкъл Джордан. Тя самата ми го призна, така че както можеш да се досетиш, е цяло чудо, че не се забърках с нея.
Внезапно лицето на Джъстин се помрачи. Щеше да пита приятеля си за неговата приятелка, за Джорджия… в крайна сметка това сочеха добрите нрави, нали? Но Джъстин се опасяваше, че нямаше да има как да скрие какво е разкрил за нея преди няколко седмици. Сега се питаше дали мълчанието не беше по-лошият вариант. Тед беше въплъщение на интелигентността и можеше да си даде сметка, че нещо не е наред. Не че двамата разговаряха за приятелките си през цялото време, но внезапната му загуба на интерес можеше да се окаже подозрителна. Знаеше го.
Джъстин не беше изоставил нощните си навици, познаваше живота в кампуса, когато прозорците на стаите започваха един по един да угасват. Като невидим наблюдател виждаше влюбените, които бягаха през задните врати и се стрелваха през сенките, убедени, че не са видени от никого, също и на двойките, търсещи усамотение в някой храст, или пък онези, които просто се разхождаха, хванати за ръка. Не че на Джъстин му беше толкова важно да се бърка в живота на ближния, но онези ритуали изграждаха част от нощта, както бухането на бухала или походката на енота.
Случи се една вечер в парка зад библиотеката, когато завари Джорджия Маккензи с друго момче. Тя го причакваше в единия ъгъл на сградата, където мракът беше почти непрогледен, дотолкова, че в началото Джъстин почти не я видя. Младежът пристигна по-късно, ходейки забързано. Носеше сакото и шапката на университета, което направи разпознаването му невъзможно. Джъстин дори не разбра на първо време, че онова момиче беше Джорджия. Същият епизод се повтори два или три дни по-късно, този път обаче тя беше тази, която дойде малко по-късно. Правиха същото както обикновено: целуваха се дълго, поговориха си за кратко и се сбогуваха. Срещите не продължаваха повече от десет минути и нямаше и намек за типичната студентска необузданост.
Третия път, когато ги свари, Джъстин беше съвсем категоричен, че ще проследи субекта, за да разбере за кого става дума. После щеше да разкаже на Тед. Не се притесни прекалено; в крайна сметка приятелят му не изглеждаше прекалено запален по момичето. Ако се съдеше и по видяното на ъгъла на библиотеката, същото важеше и за Джорджия, която като че ли наистина поддържаше връзка с онзи мистериозен субект. И така, проследи избраника от разстояние, издебна го да заобикаля сградата и да тръгва по пътека, извеждаща към паркингите до основната сграда. По време на маршрута младежът направи първото знаково нещо – свали сакото, сгъна го, без да спира, и го пъхна в чанта, която носеше на рамо. Направи същото с шапката и не особено гъстата дълга коса му подсказа първата следа. Потвърди я, колкото повече се приближаваха до паркинга на преподавателите и мъжът, който на фона на малко повече светлина вече не беше младеж на възрастта на Джорджия, макар атлетичната му фигура да можеше да заблуди случайния наблюдател, се качи в колата си и потегли.
Джъстин го познаваше предобре. Това беше Томас Тайлър, преподавателят по творческо писане.
От злощастното откритие бяха изминали вече четири седмици. Джъстин ги беше видял още няколко пъти и се беше убедил, че помежду им имаше нещо истинско. Защо иначе да рискуват по такъв начин? През последните дни очакваше Тед да му съобщи, че работата с Джорджия вече е приключила, на което той просто щеше да кимне утвърдително, и така точка на всичко. Защо не го беше сторил все още? Джъстин знаеше, че не можеше да избягва темата още дълго. Защо да скрива подобно нещо? Защо тя не казваше нищо?
Сега Тед го наблюдаваше с комична опиянена прозорливост, която, за щастие, се оказа прекъсната от поредица женски викове от прозореца отсреща. Когато се обърнаха, попаднаха на две момичета, които им подвикваха с високо вдигнати чаши, сякаш ги познаваха. Размениха си слисани погледи – очевидно никой от двамата не ги познаваше – и видяха как миг по-късно те излизаха през задната врата и вървяха право към тях. Едната влачеше другата, беше с нисък ръст и се разтича с необходимата скорост, за да могат необикновено огромните ѝ гърди да се мятат насам-натам. Беше хубава, с къса коса едва до под ухото, и се усмихваше през цялото време. Чашата, която държеше в свободната си ръка изглеждаше гигантска.