– Онези типове… – обади се Мария, все още примряла от страх. – Приличаха на леко чалнати.
– Леко – съгласи се Тед.
Половин час по-късно Тед направи така, че да разкара Мария. Все още нямаше следа от Джъстин или Теса и започна да обмисля идеята да се измъкне без приятеля си. Засега обаче Дан и компания стояха все така в центъра на хола и надали щеше да е възможно да излезе незабелязано. Помисли си да заобиколи къщата, но като се огледа набързо, откри, че не би могъл – дървена ограда разделяше градината на две и вратата към нея беше с катинар. Няколко момчета уринираха от тази страна и Тед се присъедини без колебание. Докато струята отскачаше от дървеното ограждение, реши, че дори единственият изход да беше преминаването през Дан и приятелите му, щеше да почака малко, докато пътят не се поразчисти.
Чакането му се стори безкрайно и най-накрая се поддаде на изкушението да пие още бира. Седна на едно от стъпалата на покрития вход и пи сам. Замайването го споходи отново, но този път съпроводено от приятното усещане за безтегловност и унес, които го подтикваха да продължава да пие. В даден момент пъхна ръка в кега и я прокара на двайсет сантиметра в ледената вода, без да напипа нито едно кенче. Бяха се свършили и никой не си бе дал труда да зареди. Изправи се. Движенията му бяха схванати, насечени. Забрави изцяло за Дан и влезе в къщата. На някоя маса все щеше да намери още бира, разсъди с усилие. Никога преди това не беше пил повече от две бири и въпреки това в този миг можеше да мисли единствено за това как да вкара още от въпросната течност в тялото си.
Холът преливаше от хора и изглеждаше, че всички направо искаха да се сблъскат с него. Ръцете с чаши се издигаха високо, за да избегнат стълкновенията. Приближи се до една от масите, където две момичета си наливаха зелено питие. Тед грабна случайна чаша от масата и им я подаде. Момичета намериха жеста за много забавен, защото прихнаха да се смеят, докато едната му наливаше четвърт чаша. Тед отпи глътка и нацупи уста. Беше най-отвратителното нещо, което беше опитвал някога. Ама че гадория.
Помота се из хола безцелно. Музиката се забиваше като свредло в главата му и в миг на просветление можа да си зададе въпроса какво търсеше тук, защо не си тръгваше, защо пиеше този противен бълвоч… Но моментът премина и той пи още и още от зелената течност. Позив за повръщане го накара да се превие на две, а няколко души, които преминаваха случайно оттам, – да се отдръпнат едновременно. Тед не повърна. Бавно се изправи и се усмихна безпричинно.
– Макей!
Обърна се. Викът беше толкова мощен, че успя да надвика музиката. Дан стоеше насреща му с Тим и друг субект отзад в перфектна формация.
– Здрасти! – каза Тед и се опита да го потупа по рамото, но не уцели. Ръката му описа идеалния свод и завърши на собственото му коляно. Опита се отново и едва докосна тениската на Дан.
– Кефим се на купона, а?
Тед потвърди.
– Защо е толкова сериозен? – попита Тед, посочвайки Тим.
– Слушай, Макей – заговори Дан, този път леко вкиснат, но нищо повече. Тед се се разсея в деколтето на момиче, което танцуваше в близост. – Макей… виж ме, насам. С момчетата ще изиграем няколко партии… Трябва да се включиш.
Предложението се стори на Тед особено смешно. Започна да се хили неконтролируемо.
– Покер? – повтаряше отново и отново, сякаш думата сама по себе си звучеше комично.
– Да, покер. Дължиш ми го. Да вървим горе. – Дан го сграбчи за едната ръка, а Тим – за другата. Двамата го вдигнаха във въздуха и така изкачиха стълбите. Тед не го почувства като враждебност, даже обратното.
– Благодаря, момчета, но мисля, че и сам мога.
Но истината беше, че не можеше. Още двама се присламчиха към групата, така че станаха шестима, ако се броеше и Тед, които си проправяха път по стълбата. Колко хора имаше там?
– Прилича на вагон на влак – казваше Тед и сам се смееше на шегата си.
Гледаха го като някой оцелял, спасен след трагичен инцидент от екип пожарникари. Тед започваше да се чувства все по-изгубен и по-изгубен.
Вторият етаж беше също толкова населен, колкото и първият, но когато стигнаха до третия, спокойствието се усещаше като контраст.
– Дължиш ми го, Макей – повтори Дан. Този път гласът му беше премерен и напълно отчетлив. Музиката беше стихнала до далечен гърлен стон. Отидоха до края на коридора. Тим отвори вратата с ключ и Дан го бутна вътре. Другите трима ги последваха.
Там нямаше никаква маса за покер.
Тед получи нечовешки удар в хълбока и се свлече на пода. От там насетне дъжд от ритници се изсипа върху му.