8
1994
Един състрадателен член на братството го докара на връщане с колата си до „Блока“. Тед си спомняше откъслечно как беше излязъл от къщата и натикан в малка червена кола. От самото пътуване не си спомняше нищо. Събуди се в леглото си като по магия, изцяло облечен, и с болки по цялото тяло.
Джъстин на свой ред беше решил да напусне купона, когато вероятността да повърне върху Теса започна да придобива реалност. Тя го застави да обещае, че ще се видят отново скоро, което на секундата Джъстин и направи; каза ѝ в изблик на пиянска искреност, че никога не е прекарвал толкова добре с жена, което си беше напълно вярно. Преди да си тръгне, потърси Тед на всички възможни места, без да знае, че в този момент той ядеше бой, свирепо нападнат от петима членове на престижната ΦΣK. Джъстин прие това като знак, че Тед не беше вече в къщата, и се върна в „Блока“ пеша сам. Повърна веднъж на пътя и втори път щом се прибра. Другарят му по стая не беше в леглото си, но това не го притесни много.
Когато Джъстин се събуди и видя Тед проснат на съседното легло, се притесни. В началото го взе за мъртъв; лицето му беше отекло като презряла вишна и имаше кръв навсякъде. Щом се увери, че диша, започна да се поуспокоява.
Тед отказа да иде до лечебницата. Остана затворен три дни в стаята, на практика без да мърда от леглото си. За това време отокът на лицето му спадна значително и с черните си очила се върна към заниманията си. Лекото накуцване малко по малко изчезна. Никой освен приятеля му по стая (и разбира се, петимата страхливци, които го подредиха така) не научи за случилото се онази нощ на третия етаж при ΦΣΚ.
9
1994
Побоят повлече след себе си серия пагубни случки, някои пряко произтичащи от него, други – не. Вследствие на това Тед постепенно ставаше по-затворен и по-апатичен от обичайното, което се отрази и на уменията му в игралната зала, където харизмата и манипулацията бяха основно оръжие, както и на връзката му с Джорджия, от която малко по малко се отдръпваше, без някой от двамата да направи нещо, за да го избегне. Джъстин беше достатъчно съобразителен, за да не го измъчва с въпроси; започваше да го опознава много добре и това включваше да си дава сметка кога беше за предпочитане да не го притеснява с ненужни питания.
Най-лошото дойде пет дни по-късно, когато в кампуса на Тед се обади леля му Одри, сестрата на баща му. Беше единствената роднина от негова страна, с която понякога поддържаше контакт, и при все това тя никога не му се обаждаше в кампуса. Когато чу приглушения ѝ глас от другата страна на линията, първото, за което помисли, бе, че нещо лошо беше сполетяло баща му. И истината бе, че Тед не можа да сдържи радостта си; вече пет години не го беше виждал и нямаше проблем така да продължи завинаги. Само че, оказа се, Франк Макей не беше умрял, нито пък претърпял тежка злополука, ами чисто и просто искаше да говори с Тед и затова се беше обърнал към Одри. През последното десетилетие Франк се беше превърнал в преуспяващ търговец на комбайни и изглежда, се завръщаше към фазата на патетичните опити да установи връзка с Тед.
По някаква глупава причина, Тед му звънна.
Оказа се, че баща му щял да остане в града във връзка с някакъв договор и имаше твърдото намерение да го посети в кампуса. Тед остро се противопостави, разбира се, и му каза, че ще мине през мотела му, за да се видят. Самата идея да го срещне в университета караше стомаха му да се преобръща. Щеше да отиде при него и да сложи край веднъж завинаги на неговите жалки опити да се превърне в баща на годината.
Паркира колата си до вратата на скромния мотел „Лонли Пайн“ и не си направи труда да отиде до рецепцията. През завесите на стая 108 разпозна походката на баща си, който сновеше от единия до другия ѝ край с пакети, които оставяше на определено място. Задържа се за малко там, пред прозореца, с песента на птиците като прелюдия към грешката, която беше на път да допусне. Вратата неочаквано се отвори.
– Тед, сине. Колко хубаво, че те виждам.
– Здрасти.
Косата му беше побеляла; не изцяло, но много повече от последния път, когато Тед го беше видял. Дори и така изглеждаше с десет години по-млад – все още запазил изразителните си черти и без да наддаде и един излишен грам. Бронзовият тен на кожата му беше същият като в годините на уличен търговец. Но освен във физическия му вид, Тед се взря в очите му, защото ако нещо бе научил в юношеските си години бе, че без значение какво би могъл да каже или направи баща му, само онези два малки ириса в наситеносиньо бяха единствените, които казваха истината. А в този момент казваха нещо много просто – много по-умен съм от теб.